Седем минути до влака за Варна.
Седем минути на трети перон.
Сигурно много приличам на гарван

Моята есен е толкова светла и топличка – малко е дрипава –
моята есен все още е с роклица с дъх и светлеж на море.
Тя ми е сетната щипка тютюнец – сръбвам лулица на припека,

Моите думи идат при теб –
насечени ветрове в Ревящите ширини,
нисък вятър, захапал пламтяща есенна степ,

Нецелуната моя,
аз ти стеля савани от топлия есенен дъжд.
Ще потънеш ли с мене из светлата част на нещата?

Аз се пилях по светли Титикаки.
Из тундри, през пустини ослепях.
Армади айсберги по тебе пратих.

Всичко може да стане със мен.
Аз си тръгвам – и ми е красиво.
Светлината ме пие – лист от есенен клен,

Момиче мое, как да бъда твой?
Момиче мое, как да спра секундите?
Към теб нахълтвам в острия завой –

Аз вече не сънувам брегове
с момичета, магнолии и ласки.
Пустинна гибла в моя сън реве.

Сънувам, че слизам из твоите влажни гори.
Наяве се свличам в порутени каменни щерни.
Измъквам се жив през оцъклени в студ канари.

Ще те гледам, тъй дълго ще те гледам –
сигурно ще се запечатам в зениците ти, момиче.
Погледът ми е тежък – Антарктиди ми вият – и Арктики ледени,

Седемструйна дъга – ще те свиря със чворести пръсти,
ще изригнеш под мен – на въртяжка – в летеж – небеса –
нека Господ ме види – ако ще, даже Дяволът да се прекръсти,

Хайде, влак безподобен, не спирай, лети срещу мен – черен смок,
изплющи ветровитите зимни полета – вихром витите небеса,
стовари ми я нейде – на крайната гара, в гората – до някой поток,