Моите стихчета, Господи, сигурно са ти омръзнали –
като котета зимни, родени във тъмен балкански кашон,

Защо да махам с ръка на несъстоялия се живот ­ –
раздрънкано, празно такси на завоя
с изтърбушени седалки, с некъпан, говорещ, мърморещ, 

Чай на закуска. Салам на обяд. Кифла следобед. Три бирички вечер.
Среден живот. Нито Рай. Нито Ад. Време за обич. Тече. И изтече.
Работа. Слава. Пари. И жени. Стихчета. Пиене. Дребни дечица.

Нали не очакваш да те развеждам като екскурзовод
край стените на моя затвор, край стените на тайния си живот,
натъпкан до керемидите със случайни лица и събития,

Ако повярваш в слуховете, че съм тъп и безчувствен камък,
с мене е свършено – така ще си обрасна с водорасли,
ще ме бронират черните туфи на мидите ­

Ние нямаме друг избор, освен да се скрием един от друг.
Вече не ставаме да се покажем на нудисткия плаж,
                                                 на терасата по халат и хавлия.

Трябва някак да се разминем на това ветровито шосе за никъде,
в края на тъпия ни живот, дошъл от Нищото,
                                                            трябва да се разминем.

Ще взема да си изпратя шарена картичка.
Или да си адресирам писмо.
Да си напиша дълго писмо за Коледа, 

Какво ще клъвне зимното врабче, освен парче от твърдата ми кифла?
А в мен едно забравено момче прибира прашката,
                                                              победоносно се усмихва.

Може вятърът да ти донесе
                              мирис на прясно срината пръст по ската,
но ти не вярвай, че се свличам в бездната.

Веднъж се спрях – самин, пиян и кисел,
пред старичка врата с изгнил обков,
а на вратата някой бе написал –

Много бързо вървиш, моя сенчице, много бързо вървиш.
Стар съм вече, не мога да те настигам,
                                                 птичето ми сърце ще литне.