Видях те през преспите – газиш в торфа на гнъсни блата –
деряха тръстиките твоите белоснежни фланели на дрипи.
Тогава си казах – защо ли помъкнах момичето си по света,

Прекрасна шепичка – снопче коси на момиче,
макове грейнати – вейнати в късни жита,
синьо безсмъртниче – миг на момче, което обича –

Верандата, със чирози натруфена.
Калканите с олющена боя.
Последният турист си стегна куфара –

Къртих пластове злато – и не чини, разбрах – пет пари
радостта да се върна, да застана при теб – победител,
аз бедняк пред вратите ти спрях – мъж във ясни зори –

Живея на ръба на лудостта,
разкъсвам се, като не те съзра през километрите,
не ми е хляб, не ми е вино, не ми е песен на уста –

Светулка да бях, да ти грейна из тежкия мрак,
панели да къртя, с глава да разбивам бетона,
цунами да бях, да се сривам на пустия бряг,

Не излизай – тъй рано е още – полежи си минута за мен,
нека твоята топла нощница вдига бели платна в моя ден,
да ги гледам как идат на хълми – не гърди – на вълни след вълни,

Толкова дълго те чаках, че най-накрая заспах.
И засънувах сънища цветни, раздвижени, леки –
не кренвирши леки – мен, да ги ям, ме е страх,

Ако ти си вода, аз съм въздух, вихрушки и огън.
Заора през пустини паметта ми за обич и род.
Аз те викам за свяст и за съвест – без дъх, в изнемога.

Неукротена – вряща и бълбукаща, изригваш ти – неозаптяема вода.
Ти врязваш се във бездните на скуката, катериш с вик щастливите бърда.
Ти сриваш се през мъжките ми прагове – дереш ми каменливите русла.

Подарих ти карфица –
закърфичи си шепа жълти листа от сънливата дрямка на листопадите,
усучи с разтегливите ветрове косите си на стърчаща опашка,

Бях мълния връз теб, взривила мрака.
Скумрия бях из Гълфстрийми в летеж.
Господнята сълза на Титикака.