О, ако в шеметния ден
намериш мъничка пролука,
мисли за мен, мисли за мен! –

Подире ти съвсем ошантавях –
към небесата името ти викам.
Къде да ида? В Индия монах?

Не знам дали си свиркате под душа
Бетовен, Брамс, Вивалди и Бизе.
Омаяни, съседите ме слушат

Със пешката пред царя цял живот
започвах аз играта като хала.
И помня всеки свой погрешен ход –

Започна този свят да ме нервира,
до гуша ми дойде – под свода син –
седи народът, пуши, лочи бира

Поетите на майчица България
мълчат като загърлени със тел.
Цанят ги за пазванти на бирария.

Ако идем в горите, цял живот ще те къпя в светлинните душове,
из корони, из листи слетели – из зелени крилца във трептеж,
ще ти казвам – момиче, вселени ми пеят, не щеш ли да слушаме?

Чуй ме, момиче – аз съм момче, устроено много просто –
сто метра кроул, гладко бягане – гибли, мелтеми и вихри,
ако с теб си живеехме на Сейшелите или на Маршалските острови,

Аз към теб извървях три по седем пустинни земи.
Още трийсет и девет ми вещаеха злите езици.
И се вих в необяти – и пропадах из черни тъми,

Ако искаш да имаш море, иди в банята, пусни душа –
нека солените океани да те люшнат на синята теракота,
ще ме видиш – гол на камъните седя, стърча като нож,

Сигурен съм, че ти откраднах няколко ценни момчешки неща от морето –
изсъхнала щипка от раче, спукана мидичка, криво бисерче, две песъчинки –
да си ги сложиш в лагуните на очите с внимателната пинсета,

Не Жена със съвършено тяло,
а светулка, сипнала в зори –
ще те мисля – облаче ле бяло,