Събуди се за миг, не успях на заспиване да ти кажа –
хилядолетните облаци сигурно са въздишките на Индийския океан
                                                                                               и хриповете на Пас...

Аз не изпратих твоя влак.
Ти, мила, не проводи моя.
Аз хлътнах във хотела пак.

Когато те рисувам в шолата с лъжичката из сладоледа
и моите очи потъват в айсберги – през океани тръгнал лед,
аз съм момче, което е седнало на булеварда – и те гледа.

Ако Бог ми даде да се будя до теб – в светлини,
ще те милвам с гласа на мистралите и южняците,
ще ти роша косите, а ти ще ми кажеш –

Аз ти пиша писмата си, мейлите с дълги дъжовни води,
а пък ти ми отвръщаш със късия писък на птица.
Милостива бъди – малко по-милостива със мене бъди,

… а така ми се ще да те ръсна с белия сняг – така ми се ще
да си бяла и румена – да ти слитат на облак елхови иглички,
да ти гледам косите – и да слушам как вятърът тихо мете

Да имаше нейде в пространствата малка планета
с треви, през които да шава безспирна река,
аз щях да се влача към теб и през минни полета –

Обичам те като Байкал, Амур, Иртиш и Сърдаря
и всички светли Титикаки, реки, морета, океани на земята,
и никой вятър вече мене за нищо на света не мож ме спря –

Не се постигнах днес, не смогнах да съм твой – сега съм сам и див –
тъй се търкаля подир залезите трънено валмо,
така се свлича лавината от скалния масив,

Тя е моята тайна Жена,
мълчана зад стиснатите ми кътници,
никой няма да ми изтръгне коя точно е тя –

Като мислиш за мен,
си представяй окуцелия щъркел из мокрите есенни угари,
заорали из преспите охтики на товарните влакове,

Закроти ме на скут – завърти ме на тръгнали лави,
не ме пускай – ще се срина – и на магмите твои изтлял,
аз ще зная защо Бог ме прати при теб – да се слави,