Защото невъзможно те обичам –
обичам те на нерв,
опънат вик,

Ако бях кантарджия на главната улица, щях
да те тегля безплатно – всеки ден да си мериш теглото.
Да ти казвам – момиче, яж повече зеле и грах –

Тя е силно момиче – тя въжета за моите скъсани котви плете,
тя ми лодката дърпа – по-яко дори от мъжете на пясъка,
тя чете по мистралите – и пред мене с мелтеми и бури мете,

Някъде из еволюциите трябва да са ме сбъркали.
Сигурно са ми подменили най-красивия чип.
Ей ме, на – бяла брада, топчест нос, слепи зъркели.

Неподслонени нийде стихове из теб мълчат – и как ги носиш?
Не ти ли иде да крещиш? Не ти ли иде да си взрив, кълбо въпроси?
Из непрочетените твои небеса нима авлигите летят посърнали?

Какво чудовище мога да съм ти аз, Жена,
като имам ранена, изхлузваща се от моето тяло, броня,
и съм се залутал в най-тъмните ти пещери,