Селце, залутано в Балкана.
Тук свършва каменният път.
Тук Библията и Корана

Тъй както в сетните минути
осъденият на разстрел
сънува сребърни кошути

Пия мусони и пея мистрали.
Дишам тайфуни – издишам мъгли.
Мълния в мене саваните пали.

На вятър мама ме е раждала – затуй съм тъй неуловим.
Неуловим съм като саждата в развеян из комина дим.
Вечерен бриз, ветрец из прерия и степен поглед на жребче.

 ... сигурно днес ще переш,
ще простираш мъжките ризи, потници, грубите слипове –
в подреденото битие ще се вмъкне ли време за мен,

Есента ни кротна в тишини.
Зимата без жал ще ни затрупа.
Моля те, ела – и остани

Обади ми се, моля те, вдигни тъпия GSM,
невъзможно е да си го затрупала
в дамската чанта с руж, грим и крем,

Да идем на кино и да ти хвана ръката в тъмното, като почнат да се целуват.
После да ти купя локумче и да те черпя една малка албанска боза.
Да те прекарам по главната улица и всички да ми се радват – бре, добър улов! –

Аз не ти пиша – аз ти свивам фунийки от светлина –
костюмиран ученик с ослепели от взиране в класния зеници,
най-добрият ученик до вратата вдясно,

В пещери ли живях, че развлачих над теб небеса
и ги смъкнах – да пиеш светлини от ръцета на Бога?
И да къпеш душата ми в треволяк, побелял от роса.

Никой не е плакал толкова безутешно за мен –
ще умра да те търся, векове ще си имам за мислене,
какво не успях да ти дам – ще си чукам главата с рогачите бръмбари

Искам да бъдеш щастлива Жена – като ходиш с мен, да ти е грейнато,
като кораб да пориш мъжете – платноход с ветровити платна,
те да падат – вълна след вълна,