... вятър ходи на кокили през купите със сенце, 
куче лавне, кон изцвили, стихне сънното селце, 
нощ отхожда, ден дохажда, сякаш за лопатка жар, 

... нали се разминаваме – и среща едва ли скоро пак ни предстои,
светулчици във привечер гореща, рисувам ви със слънчеви бои – 
лица, които няма да запомня по пътя – или в някой бавен влак, 

... оставяй си една вратичка и за мен в невероятното си битие, 
да се промушвам като зимно котараче в твоя студен вход, 
от дъжд на вятър да се свивам на топка върху кетеното ти чердже,

... вятър къща и граници няма, както рибата няма си дом – 
тази мъдрост я помня от мама и повтарям си я мълчешком, 
остарях, оглупях общо взето! – ала както животът върви, 

... бе тиха нощ, над моето легло висяха прости звездни балдахини, 
и аз ти сипах в чашката мерло – за блясък! – във зениците ти сини, 
и щом Луната хвърли бял харман връз блузката ти с леката дантела,

... денят не беше с нищо по-особен, дойде и тръгна си без много шум,
изгубих те в софийския следобед, май, беше нейде в подлеза на ЦУМ, 
ще кажеш, че ветрецът те отвея от „Сердика” към „Г. М. Димитров”, 

... полека-лека тръгва си септемврий и залезът започва да кърви,
и лятото чифт скъсани калеври след него сурка в сухите треви, 
и все по-често облакът се грочи, и – лисне ли ме чорлавият дъжд, 

... денят не беше с нищо по-особен, дойде и тръгна си без много шум,
изгубих те в софийския следобед, май, беше нейде в подлеза на ЦУМ, 
ще кажеш, че ветрецът те отвея от „Сердика” към „Г. М. Димитров”, 

... понякога с търсача на монети седим на септемврийския ми плаж, 
четем си прокълнатите поети – и пием си тютюнеца яваш, 
обича той Вийон, а аз си падам по Едгар По, Верлен и по Рембо, 

... обрани – зеят кошерите с мед, на хълма огън палят катунари,
в полята с изоставен слънчоглед, ще си речеш, са минали пожари,
по тънещия в прах коларски път се щура дълга тумба циганета,

... не е възможно вече да съм друг, и ти си просто влюбена в обсебен – 
за мен си кротък пролетен капчук, вълна, в скалите натрошила гребен, 
на теб ужасно много ти върви! – и приеми ме, моля те? – без нерви, 

 
... събрах ти седем кестенчета, мила, че да ти шушнат тихичко зимъс, 
когато ревне зимната годзила – и няма жив човек околовръст,