... полека-лека си вървя нататък – към самото Нищо, 
там, дето крайните нивя са вече пламнали стърнища, 

... той троши на гълъбите кифла, гледа ги – и тихо си мълчи, 
сигурен съм – Господ се усмихва в неговите хубави очи, 
подпетил световната умора, все на път по Земното кълбо, 

... и ако ти не влезеш в храма да видиш своя Господ Бог, 
в душицата ти – седем грама, ще бъде черно като в рог,
и сенчица си хвърлял – всуе! – по неговия светъл път, 

... ако този скапан свят е Рай, 
как ли на небето ще живея? – 
в гробище ли съм, или в трамвай? – 

... от дерето със кисели шипки, с жълта сламка в беззъби уста, 
край реката със златните рибки сурна чехли към мен есента – 
дъх пое, на тревата поседна, хвърли камъче в подмола тих, 

... красивото навярно предстои? – и приживе се надам да се случи – 
да нарисувам с маслени бои Жена със стомна върху кротък ручей,
авлиги – ято в шеметен летеж! – на юг развяло трепетно ветрило, 

... аз благославям всичките жени, които до безпаметство съм любил, 
дори една от тях не ми вмени вина! – че бяха ласките ми груби, 
о, как съм чакал да поседнат те – девойчици! – на пейките ми в парка, 

... край премалялата река върбичките се изрусиха, 
и ме подхвана под ръка, тъй мила! – есента ми тиха, 
далечно слънце затрептя в отнесените ѝ зеници, 

... понеже се надишах с прах, и хлътнах в хладната кория, 
край мъхесто кайначе спрях да се наплискам – и да пия, 
под свлечената ми брада – масур полувековен троскот – 

... до пролетта са два сезона, два! – 
и, щом замръзне селската рекичка, 
ще цепим с дядо в дворчето дърва 

... три четвърти от моя род със двата крака са във Рая, 
с илюзията за живот – все още тук! – va bank играя, 
надянал старичко сетре – по европейските стандарти, 

... лятото умря от удар точно в слънчевия сплит, 
мракът с дъх на мокра угар тръгна върху дол и рид, 
с него – тих, заупокоен, тъй протяжен дъжд валя –