Моята памет е джунгла. И пампа. И степ.
Помня ти погледа, устните, пия дъха ти.
Бялата стая, в която се любихме с теб.

Аз не знам как се спасяват айсберги, тръгнали да разцепят екватора,
изобщо не вярвам, че и зайчето в храстите няма да литне в ноктите на орел,
пълзенето на змията по пазвата може да бъде по-леко от ласка на вятър,

С ботушки шик и шапка идиотка,
със шалче, завъртяно на врата,
с боксьорска стъпка, пъргав като котка,

Трябва да минеш на стиснати пръсти през моите степни пожари.
Трябва да зинеш, да стинеш до синьо в океани от айсбергов лед.
Мене не Тайсън ме би – мене ме удряха челно комети, квазари.

Ако бях машинист – да те возя със влак в дефилето,
щях да хвърлям кюмюр във пещта – и със теб да летя.
Да ти казвам: – Момиче, спирам влака – и с теб на полето

Момиче ме гледа щастливо със езерно сини очи –
кобилка,  развеяла грива – към мене момиче хвърчи,
нехае за тихия залез в плешивото мое небе –

За къде съм без теб? Ще съм тих бекасин из безкрая.
Ужасен – ще се сривам с покосени от вихри криле.
И през моите кости ще издухва мелтемът непосилната светла омая

Пия си бира, кадя си тютюнец с пройдохите,
в залеза хълтам и спя на креват вкочанен,
мога да мисля за теб векове, ери, епохи,

Ще те запомня. Дълго ще те помня –
над чашата със чай от каркаде.
С прическа – сякаш облаци огромни,

Ако отидем някой ден
на езерото Титикака,
навярно ще попаднем в плен

Добре – някой ден ще ти дойда и ще ти се предам –
на цялата Божия азбука ще ти се разстеля.
Както древната бяла брада на татко Авраам,

О, ако в шеметния ден
намериш мъничка пролука,
мисли за мен, мисли за мен! –