Ще те милва дъждът – нека той на гръдта ти вали,
за какво да те кича със сини метличини цвете?
Ветролеят ми се на дипли кашмирите твои – поли,

Всичко, което искаш, ще си го вземеш от шепата ми –
то е тъй малко – вълшебен лешник от индийския магазин,
който си свих от подозрителната продавачка –

Може никога повече да не си легна с жена.
И какво от това? Нали тя и насън ще ме люби?
Тя е тиха направа – тя е Божията светлина.

Ще те разгръщам, моя прерия от обич – ще те нагъвам с леки ветрове,
ще дигна хълмовете ти, ще мина в теб с табуните си необяздени мустанги,
косите ти ще ги разлистя, на треви ще ги навия – огъната под мен одве –

Не падам в потрес и покруса – към мен се друсаш с автобуса,
аз гледам пак косица руса, очи – ситнеж из небеса,
и със душица благодарна те чакам в центъра на Варна –

Момиче със светулчица на челото, слънчасало из нощи със светулки,
нима за теб в горите стъпвам смело, което ще рече сред невестулки?
Къде ме води твоята омая ли? През долове, по ридове – над бездни.

Сигурно някой злодей сега те тормози
и не те пуща да избягаш при мен,
натоварва те с работа, вместо да къса рози –

Под хиляда тигани, тави на излъскани зимни луни аз към тебе съм вил.
През плата и мочури, из ледници, в океани, в пустини съм мръзнал.
Ако нейде те има, дай ми знак – както флагчето вдигат на пистата в Ещорил.

Да бяхме шеметни деца,
да бяхме пещерни човеци,
да ти рисувам слънчица

                                                            На Цветан Бошев - Ламята
Него го няма. От много години го няма. И всички го забравиха. Зачеркнаха го на кръст. По диагонала. По всички възможни паралели и меридиани. Няма го и ня...

Тихи мури ти пяха на душицата плаха,
черни ветри довличаха дъжд,
че от Анди и Алпи иде приказен Алби,

Тя самата е улица –
тя върви към квартала с опадали кестени
и звъни в джиесема гласът й – като бяло трамвайче звъни.