Ще те попитам много ли боли,
когато хълтам в сънищата твои,

Не е възможно цял ден да те няма –
абсурдно е ей тъй, да си заминала,
натъпкала във куфара пижамата,

Из Ребърковските балкани
и Черепишките гори
едно девойче ме нахрани

 
Да можех да те събера,
тъй както шепа речен пясък,

Душа бера за сън – не мога вече.
На паяжини нощ над мен виси.
С обувките заспивам всяка вечер.

Отиде си.
И миг подир това
картината ми стана живописна –

Ние бяхме дванайсет, събрани от кол и въже.
Ние бяхме дванайсет жестоко потентни мъже.
И копаехме с яростни кирки помийния ров.