Постинг
27.09.2010 22:02 -
СПОМЕН ЗА ХОТЕЛСКАТА СТАЯ С БОНЗАИТЕ
Като мислиш за мен,
си представяй окуцелия щъркел из мокрите есенни угари,
заорали из преспите охтики на товарните влакове,
кораби на Летящи холандци, зарязани без гориво из Пасифиците,
аламутските впрягове, ботушите на златотърсачите,
прокъсаните вигвами от кожи на мъртвото карибу,
демонът на Врубел, отрязаното ухо на Винсент ван Гог,
смахнатите върху пустините ята пламнали птици.
Не си и помисляй дори за мен нещо хубаво –
така по-малко ще те боли, като ровиш в своите кичури с едрите гребени,
не си казвай – ех, това мое малко момче си е хванало по-красиво момиче,
заиграло се е с момичето, сигурно го заравя, тъй както повива се бебе, из топлите ланшни елхови игли,
по-добре представи си, че съм онзи мумифициран Христо Проданов
в ледовете на лобния Западен хребет – далече, все по-далече – статуя на Великдените,
Александрийския фар,
Фидел Кастро,
клонинг на долетяло и отлетяло зелено човече.
Ние нямаме никакъв шанс – смазани сме от джунгли неизгазено минало,
накъде из тръстиките пред нозете ти просека да сека?
Тъй сме залутани из пространствата – два космически кораба,
натоварили призраците на маите,
ако в миг те прегърна, ще се срине екваторът –
безименната ми, изтъняла брачна халка,
ще кънтят из галактиките разкъртените стени на хотелските бани и печалните стаи за странстващи влюбени,
а ние с теб ще летим не с вълшебен килим –
яко дим ще се вием – дим от фас недопушен,
нервно смачкан в оскъдната пръст на бонзаите.
заорали из преспите охтики на товарните влакове,
кораби на Летящи холандци, зарязани без гориво из Пасифиците,
аламутските впрягове, ботушите на златотърсачите,
прокъсаните вигвами от кожи на мъртвото карибу,
демонът на Врубел, отрязаното ухо на Винсент ван Гог,
смахнатите върху пустините ята пламнали птици.
Не си и помисляй дори за мен нещо хубаво –
така по-малко ще те боли, като ровиш в своите кичури с едрите гребени,
не си казвай – ех, това мое малко момче си е хванало по-красиво момиче,
заиграло се е с момичето, сигурно го заравя, тъй както повива се бебе, из топлите ланшни елхови игли,
по-добре представи си, че съм онзи мумифициран Христо Проданов
в ледовете на лобния Западен хребет – далече, все по-далече – статуя на Великдените,
Александрийския фар,
Фидел Кастро,
клонинг на долетяло и отлетяло зелено човече.
Ние нямаме никакъв шанс – смазани сме от джунгли неизгазено минало,
накъде из тръстиките пред нозете ти просека да сека?
Тъй сме залутани из пространствата – два космически кораба,
натоварили призраците на маите,
ако в миг те прегърна, ще се срине екваторът –
безименната ми, изтъняла брачна халка,
ще кънтят из галактиките разкъртените стени на хотелските бани и печалните стаи за странстващи влюбени,
а ние с теб ще летим не с вълшебен килим –
яко дим ще се вием – дим от фас недопушен,
нервно смачкан в оскъдната пръст на бонзаите.
