Аз ще завардя пред тунела твоя влак.
Ще свикам тристамина на Балкана,
но ще засуча своя лют мустак

Оплескан с бяла пяна до уши,
бръснича стиснал в детските си пръсти,
първица моят син се престраши

Ще мина някой ден през огледалото ­ – и няма да се върна вече тук ­–
единство между мисълта и тялото в хрущящ през амалгамата юмрук.
Римувал неграмотно във куплета си пренесения през живота страх, 

Жена – между мъжа и огледалото –
Жена невидима – за мислене Жена.
Самобръсначка, спрей и гел за тяло,

Ако ме щракнеш с някой обектив,
ще имаш повод дълго да се радваш.
Приличам аз на циганин крадлив.

Дванайсет души кирките въртят.
Дванайсет души камъни копаят.
Във жегата – в дванайсет на обяд.

Защо ли няма кой да ми напише
поне едно единствено писмо?
Да каже, че е сам. Че е излишен –

Бях се зарекъл да не ти звъня.
Да натроша слушалката проклета.
Да ти мълча. По-ням и от стена.

… ще взема да си купя кон с каруца
и да събирам споменче по споменче,
каквото е останало от теб,

Казвах ти да не вярваш на дебелите слухове,
че съм самотен,
                     че съм почнал да викам духове,

Аз връхлетях връз теб – тайфун, цунами.
Насметох ти вихрушки звезден прах.
Сиукс – напуснал топлите вигвами –

Само вятърът хлопа на моята пътна врата.
Пътеките твои към мен са затънали в преспи.
Ако звънне съседът, му давам с буркана солта.