Ща да те покрия със саргаси.
Гълфстрийм да те люби в ритъм блус.
Да те пеят негри, папуаси –

Как ме гали бръснарят и отнася ме дрямка от стола му,
а от радиоточката синоптиците баят за дъжд.
И докато пресмятам с говорителя курса на долара,

Въртя ме Бог в самодоволна кал
и в благите вълшебства на килима
за теб, момиче, аз не съм мечтал,

Моята памет е джунгла. И пампа. И степ.
Помня ти погледа, устните, пия дъха ти.
Бялата стая, в която се любихме с теб.

С три магии над седем реки
аз шаманствах за теб – да си моя.
В девет огъня вих и над пламъка гълъб в небето ти пуснах.

Пилях се из въртопите на въздуха – и се пързалях в жълтите треви,
и с ококорената нежност на момче към теб се свличах в шемет.
Аз, син на залеза, разстлах ти изгрева – върви, момиче, моля те, върви! –

Сякаш извънземни ми изсипаха в черепа
бъркало от калций, накиснато в бром и във йод.
С трудовашки възторг ми зазидаха и последния спомен за тебе.

Не съм преболедувал младостта, щом още мога
за теб да мисля като за момичето, което слиза
по есенните хълмове към мен – гълтач на огнените листопади

Какво да сторя, че да те изкореня – подобно троскот,
нелогична туфа маргаритки от напуканата своя памет?
Като изсъхнал сомалиец, понесъл в два денка върху своя щръкнал гръб

Бях забравил, че мога да разхвърлям косите ти
върху мащерка, риган и мак,
да пия облаците, които се скитат на стремглави табуни

Немилостиво, слънцето пече.
А аз седя и бая си на гнидите.
И – тежка като есенно врабче –

Жените, на които аз държа, отдавна спряха
да носят GSM-ите си в задния си джоб,
да пият вино, да напущат нощем дом, деца и стряха,