Мога да ти изпратя 2–3 метра дрипи от първите пролетни облаци –
да си ушиеш шлейф, да бъдеш хубава като цъфнал в злато януарски дрян
в измамно топло разсъмване,

Всичко, което съм ти написал в стихчета,
ще стигне до теб в някое следващо хилядолетие
като бавно писмо, на което съм сбъркал адреса.

Развържи ми душата и я сритай към първата глутница скитащи кучета,
която те обгради на някой внезапен завой с дълъг вой,
със снишени опашки и жълти захапки, дъхтящи на студ и на смърт,

Сигурно се досещаш,
че мога да мисля за теб по 15 минути на ден.
Толкова мога.

Ще кажеш,
че си ми направила магия вуду,
накиснала си мозъка ми във ваничка със формалин,

Животът ми беше спирка по желание с изтърбушен заслон,
ръждясали пейки с изгорени по края дъски,
натрошени бутилки от евтина бира,

Да бях те завлякъл на някоя чужда планета с едно НЛО –
от ония, които всяка нощ като сребърни ибиси кацат в съня ми –
да не зъзна в простора във взривна ракета самичък,

Във хаоса си има стриктен ред.
В безреда само облаците бягат.
Прелита птица. Каца самолет.

           Поетите са тъжни хора. Още по-тъжни са поетите на България. Такива са били вчера, онзи ден, преди век, преди хилядолетия. Защото живеят по-метеоритно от нас. Те са ненаситници, които на едри гълтоци изпиват сладостта и горчи...

Понеже писах стих след стих,
пък и ракийцата бе пивка,
затуй на старост се цаних

Като мисля за теб,
си представям планинско поточе,
което се свлича

Когато Бог яви се най-подир
и каза, че денят ще бъде харен,
в бодилите на Черния баир