... отдавна няма ни една светулка, мъглата метна мокър макинтош, 
Бог свири на разстроена цигулка във подлеза на Варна тази нощ, 
клошарите – с изпросените кинти, в аптеката за лев купуват спирт

... зъзне – сиротинка кръгла, слънчицето над света, 
даже ти от мен си тръгна с влака в седем заранта, 
сивото небе подгизна, плажът сгърчи ледна гръд, 

... и циганското лято си замина, така написа вчера вестник „Труд”,
по пейките във Морската градина дори боята сгърчи се от студ, 
и аз готов бях да се обзаложа! – че го проводих в залеза му риж, 

... на стихчета, по моя странен начин, понякога пренасям се Отвъд – 
там, дето никой нищичко не значи, не е ли минал светло своя път, 
там, дето с катинари Бог залоства порталите – ако си бил злодей, 

... за теб това е адски друго време, и ти си Никой в неговия бяг, 
едва ли този свят ще те приеме – за него ти не чиниш гол петак, 
останал в тъй далечната епоха, в която всички бяхме по-добри, 

 
Защото побелях да сипвам сол
на манджите, 

... през мъгливите полета и през мокрите гори
с вой на 300 гладни псета вятър вие от зори,
шипка чорли листопада, капе кървавият глог, 

... а гларусът в припадащата вечер над теб печални кръгове върти, 
и ти – смалено в Нищото човече – мълчиш, забил във пясъка пети, 
все още спи вълната – в будна кома – и топла е ръждивата скала, 

 
... и откъдето и да се погледна, съм вече старец, тръгнал към стоте,
и всяко утро – сякаш за последно, си го посрещам с обич на дете,

... по небесните си друми – над стишеното море, 
чайките въртят джуруми със кресливо горно ре, 
каталясали мелтеми съскат в туфи сух камъш

 
... понякога, когато съм самин – и струва ми се, че ще полудея,
рисувам малка къщичка с комин, и есенното слънчице над нея,

... останах нейде в миналия век – и точно във това ми е финесът,
сега съм вече много стар човек, забравил съм си името, адреса,
какъв съм бил, с кого живях, защо, и докога ли тук ще се извъртам –