Обичам те до крясък в синеви,
до срутване на звездни необяти,
река бъди ми в пролетни треви

... ако четете в някой век
от мене тия два-три стиха,
да знаете, че бях човек,

На гара Разград – пълна тишина.
И кучето дори не ме залая.
Ще кажеш, че е минала война? –

Аз ще ти дойда веднъж –
с четири пищова в силяха,
с тихия пролетен дъжд,

Дори от птичи поглед си личи
пътеката, която ще поема –
все по-далеч от твоите очи,

... сигурен съм, някой ден ще изчезна от твоя живот –
ще съм вятърът, който тревите из парка нарошва,
разпилява полите ти и косиците ти в небесния свод,