Къде се дяна белият ми кон?
И Принцовите острови къде са?
Момичето от белия балкон,
което страшно много ми хареса?
Къде е хълмът с пролетни треви?
Нима през него минаха косачи?
И – спънат кон! – денят ми си върви.  
Не знам дали върви, или се влачи?
Къде са младостта, копнежът див
по едрите звезди над Фамагуста?
Мен сякаш във гигантски кадаиф! –
съдбата ме опече – и ме схруска.
Изчезнаха в поляните с цветя 
момичетата, дето съм ги любил.
И само в тъпи стихчета летя! –
щом легна на проскубания губер.
Как исках да ги помня! – все така.
Навярно друг със стихчета ги глези?
Четат ли след тавата с мусака 
и моите възвишени поезии?
Изпил си трите бирички на крак,
не найдох мира, нито топла стряха.

Здравей, живот! – един изпуснат влак,
поетът в мен за сбогом ти помаха!