Централна автогара беше в мрак.

Но вътре с теб ми беше супер яко –

аз си поръчах кола със коняк,

а ти си взе кафенце с малко мляко.

 

Издърпах от покривката конче –

и вързах го на малкото ти кутре,

за да си имаш спомен от момче

и да си го обичаш – днес. И утре.

 

А келнерчето пална тиха свещ –

и гледах те през пламъка – Светица,

готова подир мен да тръгне пеш,

до края на света да литне – птица!

 

Но в пет без десет бусът изтрещя.

Вратата изсвистя – крило на прилеп.

Ти смачка целофана със цветя –

нелепите прощални карамфили.

 

И по-добре да беше тряснал гръм,

да лиснат върху София порои –

пред ужаса, че цял живот ще съм

мъжът, накъсал сънищата твои...

 

Защо се друсам в тоя автобус –

вмирисана на студ и нафта морга?

Бих предпочел в Съветския съюз

без теб да ме заточат на каторга!

поздрави, Валери :)))))))))))))

Аз не мога да разбеера защо е тоз песимизъм финален?
Виж сега да те учи кака ти как трябва да бъде:

"Бих предпочел в Съветския съюз

СЪС теб да ме заточат на каторга!"