Понеже не намерих хоремаг,
пък и умря в Браила оня Странджа,
без теб замръкнах пак немил-недраг –
направо хъш, умрял от глад за манджа.

За хостела платих торба пари.
И сервитьорът леко ме изменти.
В Студентски град ме биха призори
едни добре начетени студенти.

Но Бръчков ме закара в „Пирогов” –
там докторите рязаха и шиха.
Затуй сега – разкъсан от любов –
ти пиша тези къси два-три стиха.

Навярно ти ще вденеш и прозреш,
че София без теб е като Перник –
където всеки уличен келеш
със винкела готов е да те перне.

С два помияра ядохме кюфте –
кюфтетата сега ги правят конски.
И гледахме как фасове мете
пред даскалото Христо Македонски.

А вестникът в едно антрефиле
крещеше: – Да живее гейпарада!
Егати... Май държавата е зле –
мъже щом лъскат задник на площада.

Но аз – разкъсал страшната юзда,
ще дойда някой ден – да те целуна,
преди да скоча в ледната вода –
и да премина онзи тих бял Дунав!