В земята на смълчаните чешми
аз хлътвам в старините си блажени.
Ведра не носят белите моми,
дъх не смаляват в храстите ергени. Вода ли бликне, хлътва след това – след сватби, кръщенета, подир помен. И няма птици – само синева, в която ти ми идеш – сън и спомен. До извора от жажда да умра, край твоята пътека ще заничам – и ще разплисквам двете ти ведра и шепата светулки в твоя кичур. Пропуснах да ти бъда мъж жених. И тръгвам подир слънцето на рида. Но в светъл сън водите ти напих – и чист от този свят ще си отида.

да се нареди сред шедьоврите на поетическото състезание, организирано от Шарл д'
Орлеан в Блоа, под надслова "При извора от жажда гина" и спечелено от Франсуа Вийон!

"Ведра не носят белите моми,
дъх не смаляват в храстите ергени."
Носталгично звучи :)
и хубаво, хубаво ...

Не трябваше ли да е ''zvjarytbezkrasavicata'',а, 4udovi6te?

Прекрасно!!!

Впечатлена съм! Аплодисменти за това..:))

Е, да, това наистина е поезия! Изкушавам се да го кажа, въпреки, че никога не коментирам!
:))

Поздравления, много, много силно.

За мен е класика.

Ова е мој препев на песната “В земята на смълчаните чешми“ од одличниот бугарски поет Чудовиштето

ЧУДОВИШНА ПЕСНА

Таму чешмите се заветувале на молк
па нурнувам во старините блажени.
Стомни не носат момите над колк,
не ги дебнат ергените навлажени.

Водата потонува штом ќе бликне -
по свадби, крштевки или помен.
И нема птици, сал синевина никне
и ти во неа како сон и спомен.

На твојата патека во заседа те чекам
да станам светулец во твојот прцел,
за голтка од твојата стомна да пекам,
на извор, од жед да умре моето срце.

Пред олтарот со тебе јас не стапив,
на сончевиот залез другар ќе бидам;
но во сон светол од сокот ти се напив
и од овој свет чист ќе си отидам.