... додето пия късото кафе
и си опъвам сетната цигарка,
а есента кладе аутодафе
край мен от листопадите във парка,
и свири вятър фугите на Бах,
а залезът ми тлее като лава,
си мисля колко много преживях,
и колко малко, всъщност, ми остава,
и се търкалят в утрото деца,
които някой ден ще станат старци,
а руното на златната овца
е в банкомата с дебитните карти,
и – ако този свят към мен е вълк,
защо и аз по вълчи да му вия? 
При вас съвсем за друго съм дошъл –
за: – Дал ви Бог добро! – по икиндия.
Животът ме въртя в реки без брод,
аз пях – дори в най-черните си доби.
 
Ако това е шепичка живот,
за вас е тази сетна шепа обич!