Имало едно време на небето две малки пухкави облачета. Те весело припкали по небесните поляни като две бели агънца покрай тежко полегналите си по пладне мама и татко – Облака и Облакицата. Едното облаче било с черен кичур над влажната си муцунка, а другото – с черна сенчица на шия. Двете облачета били толкова немирни и толкова непослушни и през цялото време така упорито се стараели да ядосат стария Облак, който иначе минавал за най-големия добродушко на небето, че дори беловласият старец, който невъзмутимо седял върху рунтавите му губери и наблюдавал земните работи отвисоко, от дъжд на вятър се провиквал:

– Ей, палавници, ще докарате някоя беля на горките хорица – там, долу!

Не пускала старата Облакица двете си агънца да припарват до хоризонта, за да не се изгубят отвъд чертата, зад която светът бил голям, дълбок, разтеглен наляво, надясно, нашир и надлъж – не ги пускала и това си е. Но, защото дори на небето винаги има едно "но", веджъж старата Облакица задрямала, двете малки пухкави бели облачета се спогледали като черни дяволчета, рекли си хайде, братле! – и беж, право към черната черта, изтеглена като гранична бразда между края и безкрая.

Колкото обаче и да се силели да прескочат оттатък, все не успявали – гюхвали малките си меки главици в някаква невидима стена, която, уж невидима-невидима, ама много боляло. И понеже малките, пухкави като агънца, облачета били хитри, както се казва в приказките - били от стара коза ярета, решили да минат под хоризонта като под една дълга, опъната на педя над земята бодлива тел, разделяща светлината и мрака.

– Хайде, братко, – казало едното облаче и надигнало чертата, – ти скачай пръв, аз след тебе.

По-нататък всичко станало като на кино – другото облаче се засилило и скочило отвъд – в тишината и падащата кротка вечер в неизвестния безкрай, кожухчето му се закачило върху един свадлив шипков храсталак, израснал до небесата, и докато братчето му се мъчело да го откачи, двете бели агънца така оплели копитца в трънките, че която и бабка да ги хванела с хурката си, можела да си изпреде вълна за седем дядови чифта зимни чорапи.

А малко подир туй завалял дълъг дъжд. Старият Облак и Облакицата били вече толкова стари и толкова тромави, че бързо се уморили да тътрузят коремите си като тежко подгизнали мяхове по небесните поляни и да търсят непослушните си дяволчета, тръшнали се над едно притихнало баирче – и надиплили на едри масури сноповете стремглава вода. 

Дали облаците плачат, не знам. Но и до ден днешен, като видя малки бели пухкави облачета да се гюхват в черната черта на хоризонта, отвъд където все още никой не е стъпвал, си казвам, че там сигурно винаги грее слънце, щом като дъждът вали винаги все тук.