Имало едно време едно малко момче, което много обичало бръмбари. Не онези, невидимите, които лошите, яки квадратни чичковци в сиви костюми и тъмни очила в неговата страна слагали под килима или надигали малко тапетите с мазилката, за да ги напъхат под тях – и да подслушват как гълчи майка му,  а онези, другите бръмбари – едрите, твърди, бронирани с рицарски доспехи, черни и лъскави майски бръмбари със смешно щипукащи върху пътеката крачета, истински марсиански всъдеходи, за които прегради не съществуваха и остри бронебойни клечки не бяха открити, и които едва ли ще да са били само майски, щом като момчето ги намираше от първите пролетни утрини в росистите треволяци, та чак до края на есента.

Момчето живеело на края на земята, на ръба на света, на пуст и отвесен скалист бряг, изсечен от бурите върху спокойната гръд на морето, която от дъжд на вятър тъй се надигала, че солените ветрове щедро пръскали бодливи пръски даже в сънищата му. В такива зимни нощи, когато морето ревяло като ранен африкански бивол, а вълните с ярост се стоварвали върху брега и го разоравали като побеснели носорози, момчето се будело, сядало в креватчето, вадело кибритената кутийка с онова изнемощяло есенно бръмбарче, спасено от идещите от север хантимансийски ветрилници и дъховете на ледените хималайски снегове, взимало слабичкото му, лъскаво телце в шепа, пускало го в пазвата си – да го стопли, после край лявото си ухо, дясното да не чуе какво му бръмка, топлело го с дъха си, и щом бръмбарчето поемело отново дъх и се хванело за отлитащата си душица, момчето се усмихвало и заспивало, стиснало кибритената кутийка в шепа.

Нямало с какво да го нахрани, тъй като лятото си заминало, люспичките, изтървани от натежалите летни врабци по поляните, вече се свършили, сухите шлюпки от крайпътните слънчогледи отдавна огнивали на топло под дебелите преспи край вкочаненото от самотия зимно шосе. Но това не било болка за умиране, както казвал татко му, докато си седяли край празната маса срещу телевизора – айде де, – изпъвал се важно той, докато отпивал глътка от ракията, – то, комай, в тази страна, която е нито царство, нито господарство, нито чиста и свята република, всички, освен царя, президента, министрите и депутатите, се чудят какво да ядат, тъй казвал баща му – и момчето нямало как да не му вярва, защото баща е това, няма шега, глава на семейството, а не лукова глава.

– Ще стане някоя беля, жено! – каза една нощ баща му. – Това момче всяка нощ заспива с кибрита! – чу в просъница тревогата му, а когато по-късно майка му го погали по светлите косици и измъкна кибритената кутийка от шепата му, сякаш го помилваха топлите пролетни ветрове и момчето се понесе в поляни с милиони бръмбари, чиито треви галеха глезените му като меки котешки мустачки.

– Мустаци пусна вече, докога ще ми мъкне бръмбари вкъщи! – каза една вечер баща му. – Чуждите момчета ходят по фирмите да метат, да мият витрините и да опъват кабели за Интернет, а нашият? Какво прави нашичкият, питам? Вместо да събира пари, събира бръмбари. В главата му само бръмбари!

На сутринта, щом се събудиха, момчето го нямаше. Кибритената кутийка с бръмбарчето лежеше на възглавницата, но от нея не се чуваше обичайното трополене и драскането на слабите крачета. Бръмбарчето беше умряло. Беше се смалило съвсем, беше изсъхнало – и почти нищо не беше останало от някогашната му сила и лъскавина.

Много години по-късно срещнах момчето в група от млади,  квадратни мъже, едва напъхани в сиви костюми. Щях да го отмина. Едва го познах във внушителната грамада от мускулести мъже, която се търкаляше с величието на бавен валяк. Добре, че момчето смъкна тъмните си очила, а на мълчаливия въпрос в очите ми отвърна с познатата, но станала някак лукава, хитра и хищна усмивка, която ми заприлича на вълча захапка:

– С бръмбари! Продължавам да се занимавам с бръмбари…

Е, какво пък, и това носи добри пари, казах си – и отместих крачка в тревата встрани, за да сторя път на мъжете.

Под краката ми нещо изпука. Съвсем лекичко каза „пук!” – и към синьото майско небе литна душата на първия пролетен бръмбар.

 

 

 

Чу, благодаря ти за приказката! Ама ти си бил много омаен разказвач? Наслада е да се чете историята за бръмбарчето - всичко видях и чух. Благодаря ти пак!:-)

Пак ела, чедо, ще бръкна в торбето за някоя нова лакърдийка! :-)))
Чу

какво да кажа,освен,че съм безкрайно изненадана
/и то приятно/от новото ти амплоа-и тук перото не
ти изневерява.
Много хубава притча-с много хубав и дълбок
контекст,скътан в нея-ех,какъв приказен разказвач
си бил-ще очаквам още,и още-поздрави!

Благодаря, Елице!
Чу

Приказка за метаморфозата на човешката душа.
Поздрави, ЧУДО за една успешна седмица!

е това - животът :) Някои са с недоразвит още слух и затова сигурно така мащабно гърмят в небесата, като им дойде музата. Благодаря за хубавия разказ.

Хубава приказка си изкарал от Чу-вала!Ама и в разказването на приказки си Мастер!
ПИчелиш фреш с банца!:-)))

че и истинска. И това момче със сигурност вече я е прочело.
Вала :))))))))))

Да, Христо, и това се случва в живота.
Благодаря!
Чу

Здравей, Сестро!
Благодаря, че спря и прочете!
Чу

Ама и бананче ща! Много стиснато Маймунче си! :-)))))))))
Чю

Едва ли, Валя...
Благодаря, че ти прочете!
Чу

Да, отлична поетична приказка с привкус на горчилка...от бръмбари може би.;(

Здрасти, братче!

:))

Наздраве, Док!
От тия с бръмбарите човек една бира с приятел не може да изпие! :-)))
Чу

Тези задници не са за завиждане.

Не всичко с две бузи е лице.
Чу

от тях поне не се умира - едни други чичковци на 3000 километра на север също слагат бръмбарчета на други чичковци, обаче уранови, та чинят доста поразии ;)))

Ами то на север какви други да са, освен уранови бръмбари? :-)))
Чу