... край премалялата река върбичките се изрусиха, 
и ме подхвана под ръка, тъй мила! – есента ми тиха, 
далечно слънце затрептя в отнесените ѝ зеници, 
и аз си замълчах, а тя над мен развихри ято птици, 
по блузката ѝ – жълт пепит, с несръчния си показалец

рисувах гърбавия рид, на гръб помъкнал моя залез,
от нас на дъх, на хвърлей вик, тъй властна и неотменима, 
усещах с всеки следващ миг дъха на идещата зима, 
ще хлътнем нейде вдън гори подир вихрулките ѝ бесни – 
печални, светли, тъй добри! – в мига на идещите преспи.

23 август 2018 г.
гр. София, 13, 30 ч.