Какви чернилки вятърът довея 
от мъртвите – над мене, небеса, 
и – ако сляза, чудя се – на кея,
от лятото какво да отнеса?

Ръбата мида, щипка-две от раче 
и камъче с неповторим овал? 
Или пък някой GSM с капаче, 
от сол и слънце вече ослепял?

Да стисна шепа пясък, вместо рента – 
безкрайно тъжен, трезвен и добър, 
със ножката да клъцна от брезента 
на някой, клюмнал под дъжда, чадър?

Или перо от гларус? – да ви пиша 
безмълвните си зимни писмена? – 
нали – безцелник! – плажовете бриша, 
и чакам все Деветата вълна.

Да запладня и стадото медузи.
С мелтема да надуя кух пищял – 
един пастир на смешните илюзии, 
че някога изобщо съм живял.