Поетите на майчица България
мълчат като загърлени със тел.
Цанят ги за пазванти на бирария.
За портиери в някой скъп хотел.

Лепят тапети в нечий хол с „С-200”.
Препускат със слугинското джезве.
Аз знам защо не пишат – не от днеска.
Мълчат не ден, година – векове.

Те пият. Но не пият скоч и бърбън.
Не водят силиконици на плаж.
Умират от инфаркт. Или се хвърлят
под влака. И от осмия етаж.

Невям блажени горе са? Щастливи,
че не живеят тук – и точно днес –
когато ни пробутват смет за сливи
и кацата с помия – за петмез?

Когато пия двеста-триста грама,
поетът в мен излиза от контрол.
И ми се ще да кресна: – Ваш ’та мама! –
това не е живот, а произвол.

Най-страшните поети на България
издъхнаха във клуп. Или в тунел.
Не като мен – пазвантин на бирария,
в която плюска взводът за разстрел.