Букварът на 4udovi6teto :: 117 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ГЕО МИЛЕВ

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

15.01.2012 08:52 - 117 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ГЕО МИЛЕВ

Автор: deleted-4udovi6teto Категория: Поезия

Прочетен: 3867 Коментари: 18 Гласове:

117 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ГЕО МИЛЕВ
15 януари 1895 - 15 май 1925

Гео Милев е най-ерудираният български, а защо не и световен, поет. Повтарям – най-ерудираният. Респектираща е енергията на Гео Милев да бъде активен, без да бъде разпилян, във всички сфери на културата – да бъде поет, публицист, режисьор, художник, сценарист, преводач от 9 езика, теоретик на модернизма, издател. Невероятно чувствителен, стряскащ, предизвикателен, груб, шокиращ, провокативен, парадоксален, алогичен, агресивен, но категоричен и безалтернативен в настояването си за Истината. Могат да ни ужасят неговите житейски цели като: “…да унищожа Гьоте като поет!” (цитат от писмо до баща му) или представата му за Вергилий като “беззъба зев на класически череп.” Но как иначе и кого ще убедиш, че “…днес ние слагаме основите на литературна традиция”?

- Гео Милев е феноменално явление в българската култура. Не литература, а култура, защото:

- Не е само поет, автор на великата поема „Септември”, връх на експресионизма не само в българската, а и в европейската и световна поезия – справка: преведена е на над 30 езика и се разпространява в над 50 страни по света.

- Той е блестящ литературен критик и литературен историк. /статиите му за българската литература от Козлев до Ботев, изключителната му „Кратка история на българската поезия” към „Антология на българската поезия”.

- Може би най-полемичния литературен теоретик в българската литература – статиите му „Срещу реализма”, „Небето”, „Фрагментът” и др.

- Театрал, театрален теоретик и режисьор – поставил пет пиеси, в това число „Мъртвешки танц” на модерния, не модния, Стриндберг. За първи път в дългогодишната си кариера такива титани и колоси на българския театър като Адриана Будевска и Кръстьо Сарофов чуват от младия Гео Милев, че от сцената не се декламира, а текстът се „живее”, че можеш да имаш не само мощен актьорски глас, но трябва да владееш и мимиката, жеста, спектакълът задължително трябва да се придържа към недоизказаност, която артистът трябва да изиграе, за да направи зрителя съ-творец на спектакъла, а не да остава, както дотогава, прост наблюдател, на когото се разказват приказки.

- Издател на две от най-великите и впечатляващи списания въобще в българската литература – „Везни” и „Пламък”.

- Гео Милев е блестящ публицист – едно е да осмиваш и разобличаваш прогнилата турска империя на стотина километра извън нейните предели тогава, както е правел – и добре че го е правел – гениалният Христо Ботйов, друго е да заклеймяваш шайкаджийски превратаджии от квартирата си на двеста метра от Дирекцията на полицията, която по онова време се е числяла към Министерството на вътрешните работи и народното здраве... Каква ирония... Смелост не е липсвала на Гео Милев, не защото не се е страхувал за семейството си, за децата си, за собствения си живот даже, Гео е бил не толкова смел, колкото свободен. Духовно свободен...

- Пише статии за музика, за архитектура...

- Спори с големите имена на своето време за литература и култура, но с графоманите не се занимава, те сякаш липсват, а са били легион, не по малък от днешните...

- Невероятен преводач. Превежда от 9 езика. За краткия си живот – умира на 30, по-точно е убит на 30 годишна възраст – и успява приживе да публикува 38 преводни книги и множество отделни публикации в различни вестници и списания. Общо превежда писатели и поети, основно поети, разбира се, от 18 националности. Засега констатирания брой на превежданите автори е 244 с над 650 художествеуни произведения. Сред преведените на български език са автори като Рихард Демел, Пол Верлен, Хайне, разбира се любимият Емил Верхарн, Пушкин, Метерлинк, Лермонтов, Гьоте, Ницше, Уолт Уитмън, Маяковски, Петьофи, Стриндберг, Шекспир... Шекспир, чийто шедьовър „Хамлет”, едва ли някога ще бъде по-добре преведен от 19-годишният Георги Касабов, който започва превода си още през далечната 1914 година, посещавайки Лондон и родното място на Шекспир – Страдфорд, откъдето ще донесе един цветен албум от родната къща на гения, но в него ще сложи и четири листа от цветя от двора на Шекспир, които и до ден днешен грижливо се пазят в къщата музей в Стара Загора.
В същото време Гео Милев превежда и публикува на френски и немски език и любими свои български автори – Ботев, Дебелянов, Николай Райнов Теодор Траянов и, разбира се, своя кумир Яворов...

С други думи – дори само като преводач, Гео Милев е оня естетически мост между културите на света, Европа и България и обратно – на България, Европа и света. Сам по себе си той е бил институция, с която са се съобразявали – и външни и вътрешни партньори. За него са се произнасяли с възторг Стефан Цвайг, Оскар Кокошка, великият режисьор Рейнхард, открил за световния театър и кино не по-малко великата Марлене Дитрих, на когото през 1919 година раненият и лекуващ се Гео Милев е бил асистент... А вътрешните „съобразяващи” се с него, го решават кратко – има човек, има проблем, няма човек, няма проблем... При това далеч преди тази гениално мерзка максима да стане прочута от устата на един северен мустакат чичко, повече известен като Бащата на народите.

Гео Милев има щастието или нещастието да се роди в края на 19-ти век. Векът на многото и различни философии, естетически, но и политически тенденции. Векът-виновник в крайна сметка, родил Първата световна война в началото на 20-тия век. Разрухата в Европа е страховита – и сред победени, и сред победители. Почти навсякъде настъпва социален хаос и идеологически вакуум. Революции, бунтове – в Русия, Германия, Франция, Англия, Италия... Раждат се много идейни течения, много от тях популистки, които съществуват паралелно. Литературата ври и кипи от всякакви „изми”... Така се ражда експресионизмът – за него теоретиците тогава казват, че е роден на ничия земя – той отразява смъртта на старото и раждането на новото. Имал е девиз – „Здрачът на човечеството и зората на новия ден”.

- Теоретиците говорят за „екстаз за промяна”. Творецът, в това число и Поетът, е пророк! Той руши, но и гради... Бунт! – това е ключовата дума на експресионистите. „Бунт срещу всичко и срещу всички!” – пише и Гео Милев, нали заради това ще нарече Гьоте „серсемин”, ще отрече даже любимия си довчера Вазов, но не толкова Вазов, а „вазовщината”, както той нарича епигоните на Патриарха на българската литература заради безплодния вече реализъм, превръщаш се в анахронизъм за изкуството, но слага точка и допълва: „Бунт срешу самия себе си!” Гео Милев не изключва себе си от старото, той също има нужда от промяна. И се променя. Непрекъснато, даже подозрително често... Просто е нямал време, усещал е, че времото му накъсява, а е трябвало да си свърши мисията на земята. Едва 19-годишен пише на баща си, че иска да има амвон, катедра, иска да проповядва, иска да става професор, сетне ще намрази тези изрази, ще пише срещу тях... Чрез теоретическите си статии Гео Милев допълва европейския и световен експресионизъм с напълно българско съдържание и принос. Той твърди, че експресинизмът се ражда на прехода между късното езичество и ранното християнство, когато старото не си е отишло, а новото още не е дошло. Точно тогава според него се ражда мадерната душа, творческата душа, свободната душа... Затова експресионизмът е здрач – не е вече тъмно, но все още не е светло... Затова Гео Милев трябва да бъде четен чрез принципите му, а не чрез стари и нови идеологеми, все противопоказни на естетиката му... „Бъди цял!” – това е девизът на Гео Милев. Цял в търсенията си, в противоречията си, в единството и многообразието си... Сложен, сложен в простотата си е Гео Милев.

- Това, което двайсетина години родни политици не успяват да направят, го е правил сам юношата и младежът Гео Милев. И не е затварял като прилежно добиче европейски клаузи и глави, напротив – отварял е главите и очите на европейците – остро е критикувал еснафското изкуство на Англия, че и на любимата му Германия и нейния бюргерски манталитет. Възхищавал се е от Райнхард, но това не му пречи да го критикува и оспорва. Допада му немската образователна система, но вижда и предимствата на българската. Преди всичко се гордее, че е българин и сетне се нарича гражданин на света.

Гео Милев се противопоставя на всичко, което стои на пътя на изкуството, за него всяка битка е неистова – в случая с поезията и естетиката на символизма. Аз си мисля, че Гео Милев не гледа само към Вчера, към неговия си ден, защото задава важни императиви за всички пишещи и във всяко време. Смятам, че този титан се нуждае от съвършено нов прочит днес, защото въпросите, които той зададе в онова гнусно време и към онази окървавена държава, не са получили дори някакъв уклончив отговор, а са възможни и Днес.

Поетът Гео Милев навсякъде пише “Днес” с главна буква, за да ни каже колко е важно да сме съ-временни. Ние да сме във времето и времето да е в нас, както гениално ни е завещал великият българин Васил Иванов Кунчев. Имаме ли самочувствието на Апостола Левски да кажем, че то нас обръща и ние него обръщаме, или се оставяме да прави с нас, каквото си ще? Гео Милев е питащият, провокиращият, тревожещият, защото не само има усещането, а знае, че държавата му е тръгнала срещу човека. Ние днес също питаме: “Що е Отечество?” И, ако не лаят картечници вместо отговор, това не означава, че държавата ни с любимите ни управници с най-различен десен е по-малко варварска. Гео Милев нарича “мъртва” онази поезия, която е изгубила връзката си с живота. А аз чета Гео Милев и се питам жива ли е държавата ни, от която българите бягат?

Колко актуален може да бъде Гео Милев във всяко време, защото Богът, който той никога не е помислял да свали “с въжета и лостове” и не иска да срути на грешната земя, е Истината. Истината е тази, която го прави винаги свободен. Изкуството е най-висшата религия за Гео Милев, самият той е движение, търсене, промяна. Често застава велик, сюблимен и непостижим, в цял ръст на опасната граница на анархизма. Посланията му са радикални, звучат като екстремизъм, но всъщност това са жестове на европейския авангард. Отрицанието на държавата е същност на анархическата философия и практика, а при Гео Милев несъгласията са етически, защото “кръвта на убитите” вика, тя е сред нещата, “които не могат да се преживеят”, както пише Антон Страшимиров.

Гео Милев е стъписващ и възхитителен едновременно. Защото той е първият ни писател без комплекси. Той не догонва никой европейски кумир, а върви редом с представителните имена на експресионизма в европейската култура. За пръв път литературата ни не е “като” /френската, руската, немската/, а неотменим етап от развитието на европейския литературен процес, и ролята на Гео Милев в това направление е основна.
Космополитизъм, отвореност, самочувствие, смелост да бъдеш “анти”-какво ли не! Гео-Милевото слово не просто е част, то е върхът на ужасения вик, изтръгнал се от гърдите на Европа след сриването на цивилизацията, след кошмара на Първата голяма война. С “Грозни прози”, с “Експресионистично календарче”, с поемата “Септември” – “страшният призрак за нечисти съвести”, както пише поетът в писмо до брата на Иван Вазов, Гео Милев доказва, че ние сме европейци, че ценностите, които ни вълнуват, не са регионални, ориенталски, временни, идеологически и всякакви, а съ-временни и европейски.

В третата годишнина на сп. „Везни”, останал почти сам, напуснали са го и добри приятели и съмишленици заради финансовите проблеми, които, естествено, е трябвало да решава само и единствено Гео Милев, редакторът на списанието, сиреч – самият Гео, зачева първата в литературна България Литературна анкета между читателите по проблемите и перспективите на литуратурата в България. Ето уводните думи на редакцията, написани от ръката на Гео Милев: „В България съществуват – от много години вече – две литератури, съвършенно различни, дори враждебни помежду си: едната, представлявана от писателите-членове на Писателския съюз, другата – представлявана от три години насам от сп. ВЕЗНИ”. Е, едната, на Съюза, е реалистична, другата – на Везни, модернистична. Едната – първата – е обективна – другата – субективна, и тя, разбира се, според Гео е истинската литература. Гео Милев предлага на читателите си да пишат до списанието откровено каква позиция имат по тия две диаметрално противоположни, почти както днес, тенденции... Излизат множество писма от цяла България на читатели – едните мислят по един начин, другите – по друг, съвсем различен. „И все пак изкуството е символизъм!”, заключава читателят „принц Хамлет” от... Свиленград. Пишат даже от Вратца, както тогава се изписва гредецът Враца. Намесва се и поручик Братоев от София, който изненадващо се противопостовя на изнурените и обикновени хорица, които искат литературата да се принизи до тяхното разбиране за изкуство. Апелира изкуството да извисява, а не да принизява, т.е. поручикът не ще литературата да разказва като днешен турски сериал по национална българска телевизия. По тази тема самият Гео Милев е писал писма на вездесъщия Георги Бакалов през още по-далечната 1913 година при участието си в списването на списание „Борба” заедно с Лилиев и Дебелянов.

В кн. 10 с цена тогавашни два лева от 17 декември 1922 година 27-годишният списувател Гео Милев публикува едно писмо: авторът на писмото, определил се като комунист, пише, че има поезия, литература на богатите и на бедните. И обвинява Гео Милев, че страни, че бяга от /цитат/ „… унижения, ограбения, невежия и разбунтувания работник.” Авторът на писмото упреква Гео Милев, че /цитат/ „… вие не познавате неговата душа, неговите искания, човешките искания, а говорите: „Преди всичко – човека!”/ Още много са обвиненията на този читател, защищавайки „желязната класа” на работниците и „желязното изкуство”, породено в духовността на тази класа, която, цитирам, „… ще победи и ще наложи своето „желязно изкуство”. Последното изречение ще цитирам изцяло: „ Свършвам: може би вие няма да дадете място на писмото ми – това е много естествено, но това е мнението на един комунист, вие ще го прочетете поне”.
Следва подпис - А. Иванов, София
Нещо като „Принц Хамлет” от Свиленград. Защото името е псевдоним. Ще разкрием псевдонима, но преди това – друго.
Гео Милев публикува писмото изцяло, без редакторска намеса, но, в негов си стил, допълва. И то какво допълва: слушайте, дами и господа, малко известните слова на Гео Милев по този проблем:
„Макар че е „много естествено” – все пак, не само „поне” прочетохме „мнението на един комунист”, но и – както вижда читателят А. Иванов, даваме място на писмото му... Ний знаем много добре и предварително това, което мисли един български комунист за изкуството: „Вижте душата на работническата класа!”, ще ни каже той. За щастие – уви! – художникът никой път не ще се трогне от тази настоятелна петиция... Защото тя иска от него: първо – „тенденциозно изкуство”, второ – неизкуство.
Защото изкуството не принадлежи на никоя класа – нито на буржоазията, нито на пролетариата: защото; изкуството, чрез художника, произтича из дълбоките извори на всенародната душа – то не е класово, следоветелно не може да бъде нито буржоазно, нито пролетарско. Думата „пролеткулт” е абсурд: няма „пролетарска” култура”, както няма и „буржоазна” култура”. Има само буржоазна и пролетарска цивилизация... А цивилизацията няма нищо общо с културата. Цивилизацията – продължава Гео, е класова, съсловна, частична – обществена, бидейки материално благо, а к у л т у р а т а е народна, обща – общочовешка, бидейки духовно благо. Цивилизацията принадлежи на част от човечеството и се разпространява върху останалата /по-голямата/ част от човечеството; културата принадлежи на цялото човечество.”

Надали има философ, съвременник на Гео Милев, уловил страшните социални и политически тенденции в началото на миналия век като недовиждащия вече Гео. Вижте последните редове на този отговор на комуниста А. Иванов. Гео Милев продължава: „Затова и целите на комунизма са цивилизаторски, т.е материални, класови, политически; обаче не културни . Тук е слабото място на комунизма – и ако социалната революция не се преобрази от „класова” в ДУХОВНА, (главните букви са по Гео Милев), социалната република ще бъде само един нов с о ц и а л е н с т р о й, след който логично следва друг, втори, трети и т. н.”

Последни думи на Гео Милев в тая статия-отговор на А. Иванов.
„ Целта на човечеството не е в цивилизацията, а в к у л т у р а- т а – възвисяване на човека към духовна първосъщина на Всемира, което означава линията на човешката история. А това само е важно за човека! – и преди всичко за художника! Историята не е социална борба и политически живот, а – дух!”

Има още две изречения накрая, които няма да ви прочета, прочетете си ги сами. Те са показателни за мисленето на Гео Милев и колко невъзможен е бил той за в бъдещето. Пък и тези негови редове подсказват защо сп. „Пламък” беше фототипно издадено преди оная дата и година, която вече е срамно да съобщаваме, а „Везни”, където е поместена тази статия-отговор на Гео Милев до А. Иванов, излезе далеч след 89-та, когато вече никой не иска да чете. Затова и малцина знаят кой е тоя „читател А. Иванов”.

Ами това е самият, като младеж, разбира се, едва 17-18 годишен тогава, Ангел Каралийчев... А Гео Милев не само го публикува, но и респектиращо уважително и твърдо убедително, му отговаря... Един УРОК за различие, какъвто и ДНЕС не познаваме...

Два месеца след тези си слова Гео Милев закрива сп. „Везни”. Пише с ирония срещу наградите и юбилеите – това са последните му слова във „Везни”: „Всеки юбилей у нас е до известна степен „сделка” – ако не дори и просия; тежки са времената сега... О, времена!
Всеки юбилей е невинна жажда за някакъм орден... О, нрави!”
И продължава последните си слова там:
„Това е просия: смисъл на литературните юбилеи у нас. Юбилеят не е никакво чудо, нито загадка, нито въпрос, напротив – една съвсем твърда, положителна, черна точка, огромна тежка точка, която пада като литературен надгробен камък върху юбиляра си...”

Това са думи на Гео Милев. Верни ли сме на тези думи?

Във Везни Гео Милев полемизира преди всичко по естетически проблеми, а към края на третата годишнина постепенно се насочва към нравствената и политическата проблематика в публицистиката и есеистиката си. И уверено тръгва към „Пламък”, към своя висок връх и своята висока Голгота.
Големият български литературен критик Владимир Янев има обичай, говорейки за Гео Милев, а той често говори и пише за големия модернист, да споделя една своя мисъл, която се страхува да публикува, за да не бъде неправилно разбран от близките на Гео Милев. Когато се в нашите разговори стигне до мъченическата смърт на Гео Милев, Владо обикновено започва да заеква и да се изразява повече с ръце, отколкото с думи. И все пак казва: „Греховни думи ще река, но си ги мисля... Да ме простят най-близките на Гео Милев, но си мисля, че, ако неговото убийство е страшен удар за семейството му – и това е разбираемо в чисто човешки план, то това убийство е многократно по-страшно за българската култура, която осиротя за близо цял век...”

Защото Гео Милев е първият и, за съжаление, последният пример, когато български художник твори едновременно и паралелно с модерните европейски естетически тенденции. Преди Гео Милев, а и след него – ние винаги догонваме тенденциите, литературата ни е все в състояние на „ускорено развитие,” и затова предъвкваме естетически и модернистични тенденции с половин век закъснение в най-добрия случай...
Съвременната българската литература, която в крайна сметка е млада литература, се оказа птица с едно крило. Остана й сигурното „реалистично” крило, а „модернистичното” крило беше загърлено и удушено ведно с Гео Милев. А модернистичното крило – капризно, предизвикателно, скандално понякога, в крайна сметка винаги е помагало на другото крило – вярно: по-здравото! - да пази равновесието.

И да се учудваме ли, че днес сме се вторачили от сутрин до здрач и от здрач до сутринта в едни сълзливи сериали, озвучени от пискливи маанета, та на човек да му се ще да погледа нещо далеч по-модерно – например „Многострадална Геновева” или „Злочеста Станка”? И да се върне сто и кусур години назад, за да види колко сме изостанали с естетическия си критерий...

Ето, това се случи с българската култура и с уважавания ценител на културата с внезапната и страшна смърт на Гео Милев. Те бяха загърлени и удушени в едно смутно време, когато синът на казанлъчанинът Юрдечката, полковник Иван Вълков, се „разпорежда” (Иван-Вълков израз, според митрополит Стефан, ходил да дири Гео в София и срещнал се с полковника-министър) за съдбата на Гео Милев, а по същество – без да го съзнава наистина – и за българската култура.
В схватката между сина на презрения шушумига Юрдечката и сина на големия възрожденец и просветител Милю Касабов Гео Милев е усмъртен.

И това е естествено. Ахил винаги е бил грубата сила, верен генерал на властта.

Но… „Всичко писано от философи, поети – ще се сбъдне!
Без Бог! Без господар!
Септември ще бъде май..."

Точно във финала на поемата „Септември” Гео Милев е тотално верен на експресионистичната поетика. Защо всичко писано от поети и философи ще се сбъдне? До този момент той говори за НЦВ Агамемнон и неговия верен генерал Ахил... Гео говори за държавната власт, подпомогната от фалшивите богове – Гео не е богоборец, той наистина говори за фалшивите богове на човечеството в неговото историческо развитие – където властва силата и насилието. Затова са и войните, братоубийствените голготи и пр., както и самото Септемврийско въстание. Виновни за него са властта и грубата сила, липсата на духовност според Гео.

Философите и поетите по презумпция са божиите птички – хората на Духа, не на властта. Те не са на щат. Философите и поетите са посестрими на Хекуба, пророчицата... С други думи Гео противопоставя на насилието извисеността и духовността. „Септември ще бъде май” е най-експресионистичния стих на Гео, майсторски обгърнал цялата естетика на експресионизма: Здрачът (септември) ще се превърне в синева, яснота (май) , нощта (есента) се преобръща в ден (пролетта). И още – не е изгрял новият ден, но не е приключила и мъчителната нощ...
Такъв е и преходът.

Днес.

Целият ХХ век демонстрира как след големи социални кризи левите идеи винаги взимат връх и човекът търси спасение в някаква утопия. Естествено е, нормално е и е човешко Гео Милев също да бъде свързан с лявата култура, но той не е само това! Мирисът на живо месо, окървавената родна река, разцепеният гигантски столетен български дъб поразяват не само ляво мислещия интелигент. Септември 1923 година се оказва разломно време в нашата история, народопсихология, култура. Пораженията са върху родовата памет, кръвните връзки, националните символи. Страшното разделяне и разделение на нацията е незарастваща рана, която няма да се излекува с “Долу този!” и “Горе онзи!” В този смисъл днес също е невъзможно Гео Милев да бъде манипулиран и употребяван. Едно и също значат думите му и в 2012-а и в 20-те години на миналия век.

Съдете сами: “Ръководителите на народа станаха “управници” на народа. И не съдбините на народа бяха ръководно начало за тях, а тяхната лична амбиция, техният личен егоизъм”. Пак Гео Милев може да коментира нашето Днес със сатанинския си сарказъм: “И нито един от виновниците не е още полудял!” В програмната статия на списание “Пламък” Гео пише: “Времето е жестоко и праща поезията в изгнание.”

Случайно това да ви напомня за нашия ден, за нашето антипоетично Днес?

След изкуственото половинвековно помпене на патоса поезията на България като че ли се връща към прозаизираната реч и гласовете от улицата, към стихотворната графика, фрагмента и бързия щрих на Гео Милев и Вапцаров, към драмите на малкия човек в голямата история, към всекидневните ни битки за истината. Без по земята ни да горят братоубийствени страсти, нашето време също е кръвопролитно. Пак изтича българска кръв – млада, образована, но омерзена от своето и питаща с болката на Гео: “Кой излъга нашата вяра?”

Ето защо казах, че е време да се препрочете този Гений. И най-вече да го четат българските управници. С молив в ръка. И да си подчертават най-главното. И да знаят, че “Народът, Масата – инертна и безименна, но бездънна и безсмъртна, ражда всички нас”. Край на цитата. Да знаят, че същите тези хиляди, маса, Народ могат да свалят от трона и Бог и Бойко Борисов, както и вчерашни и днешни Величества.

Да четем, братя и сестри, високото слово на Гео Милев, за да не тържествува пак някой нов Ахил с душа “дива и груба” и за да бъде пак свещената майка Хекуба всичко, което предопределя човешките ни избори.

Нагоре

Гласувай:

Следващ постинг

Предишен постинг

СЕЧЕНО НА КАМЪК

СНИМКА ЗА СПОМЕН

Коментари

1. hristo27 - "Аз бих обичал мойто щасти...
15.01.2012 10:36

"Аз бих обичал мойто щастие

и моите случайни радости,

аз бих обкичил в сладострастие

съня на всичките си младости,

във всеки сладък час причастие..."