Излез – и върви – през мъгла, размотала чилета със сивите бинтове,
и недей да си мислиш как безмълвен край теб спи светът.
Песента ти е птица и красиво хвърчило – лети – небесата са синкави,
мигът ти е истина – ти си просто поет, който тръгва на път
през проломи от кътници – натрошени скали, по пътеки ръбати чакъли,
по въжета, изпънати над реки – побеснели в раздрани русла.
Ти, поете, си никой – принц и просяк, слепецът, протегнал душа на ъгъла,
в тебе псето с прегазена лапа скимти – и повива света с мъгла.
Твоя рана е всеки неразпъпил живот – и смъртта – твоя рана е винаги.
Вдигай светло хвърчило и лети на възбог с одрани до кръв колене.

Само Господ, поете, разлистя в мъглата – и ти срича тропари от книгата,
във която светът някой ден я намери надежда за себе си – я не.

"Надеждата"-символика,но и реалност......за сбъдване....даааааааа
Повече от нея!
Лека вечер!
Валерия

Красиво!
С поздрав!

Не всеки ще намери надежда, упование в поезията, но дори и един да намери - струвало си е да бъде написана! :)
Аз твоята я чета! И не защото някой ми я налага или се опитва да я отрича, а защото я харесвам, откривам нужното ми съчетание от букви, красивото звучене на думите, човешкото съвършенство в чувствата. Достатъчно добра причина,нали?
С попътен вятър утре,Капитане! :)

Благодаря! Утре може да ти кажа защо ;)

Да не губим надежда, Валерия!
Чу

Благодаря, Галина.
Чу

Наистина, Женя, добра причина!
Благодаря.
Чу

Да, ще чакам, stir.
Чу

О, добре дошъл в прекрасната визия/ онази беше графично недоразумение/ и с нови стихове, които липсваха осезаемо:)

Една девойчица ми открадна бялата шапка, Генке, та се покрих пак с качулката! Качулката няма как да ми я задигне!:-)))
Чу

Добро момиче! Добре направило:)))

За литературния музей! :-)
Чу

Никой не ти е скрил шапката, не ни будалкай!;-)
"Вдигай светло хвърчило и лети на възбог с одрани до кръв колене."
Лети Мастер, високо стой!:-)

Добро утро, Маймунче - пожелавам ти топла джунгла, и пълна шапка с банани! :-)))
Чю

пак се правиш на поет ;)))

Аз съм поет.
Чу

Грешка...с главна буква се пише "Поет", в този блог!!!

:-))))))))))))
Ще се научи, Маймунче, още е малко тролчето!
Чу

В твоята книга светът ще търси и намира надежда. Кам е тази съдба и за другите? Много ще прашясват по таваните - обиталище за сивите плъхове, а жалко е, защото душици ще изтляват в тях. Уж светли душици, но само светлото не стига. Трябва и

път
през проломи от кътници – натрошени скали, по пътеки ръбати чакъли,

Поздрав!
SW

Крилиш ме, Лили!
Благодаря.
Чу

Чудесно стихотворение за Поезията и за Поета!

Хубави дни!

Благодаря, Санде!
Чу

За дръзновението, първо.

И второ, защото едно птиче ми прошушна, че знаеш кой е авторът на това стихотворение (не е авторът на блога):

Последен урок

Контейнерите за боклук до блока.
Тук всяка сутрин идваше жена,
във вехти дрехи, слаба, невисока,
с количка, а през зимата с шейна.

Преглеждаше в сместа добре нещата,
отделяше полезните на вид.
Изглеждаше ми странно тя позната,
в походка, маниер, гърбът - превит.

Бях все зает, началник - в общината,
до службата ме караха с кола.
И само сутрин, точно до вратата
я виждах - беше с очила.

Веднъж обаче тя ме заговори.
Попита ме с усмивка за часа.
Невероятно близка ми се стори.
И я познах - познах я по гласа.

Бе моята учителка любима
в последния гимназиален клас.
Заместваше почти една година.
Бях влюбен в нея. Слушах я в захлас.

Цял ден на работа за нея мислих -
УЧИТЕЛКАТА, станала клошар.
В бюрото нещо търсех, нещо чистех-
бях станал ученикът - Божидар.

Не бе познала в мене ученика.
Самият аз бях доста променен -
солиден, тежък, лика и прилика
с мастит, авторитетен бизнесмен.

На заранта я чаках много рано.
Прекрасно утро. Неработен ден.
В боклука ми на дъното прибрано
лежи кашонче, дар голям от мен.

Усетих зад гърба си, че пристига.
Изсипах кофата с боклук завчас.
И без дори главата да повдигна,
прибрах се бързо на бегом у нас.

В кашончето бях сложил 300 евро,
кафе, парфюм, кутия с шоколад.
Вълнувах се и бе ми малко нервно,
но в себе си се чувствах много млад.

Закусих и полегнах на дивана.
На входната врата се позвъни.
Излязох да отворя - никой няма.
Пред прага - плик, кашончето - встрани.

"Не те ли учих, драги Божидаре,
че всяка работа краси Човек.
Дори и бедността от Бога дар е,
дори и в двадесет и първи век.

Нима в очите ти съм просякиня?
Срамуваш се да поговориш с мен.
Обратно връщам твойта милостиня
и знай - ще легна гладна този ден.

Не прося милост, бедността не крия.
Клошар съм, няма как, не върша грях."
Това прочетох, щях да се убия.
Учителката вече не видях.

Автор: (Неизвестен)
http://is.gd/8RnOFO

[quote=stir]За дръзновението, първо.

И второ, защото едно птиче ми прошушна, че знаеш кой е авторът на това стихотворение (не е авторът на блога):

Благодаря, stir, авторът е прекрасният български поет от Пловдив Тодор Чонов, ако не ме лъже чудовищната памет?
Чу

Той твърди друго в цитирания линк, казва - неизвестен...

Негово право е.
Чу