Добре, че Иисус Христос се роди, щото бях се наканил да се възнасям аз. То бива-бива пости, то бива кротулук-молитви, то бива камбанен звън, варени картофи, гозбен спанак, праз, лапад и глад, ама като зех застрашително да изпразвам панталонките откъм дънце и крачоли, като зех да слушам как ментето дрънчи в гърлото ми като дъжд през среднощен олук и да гледам как го фърлям на тънки Ниагари, край, казах си, събрах родата и опечалените.

Сийбалу мамата, ще се мре.

Станах, изсулих се от спалнята и като наченах едни дълбоки теманета в антрето, зех да си казвам по слипове добрутро в огледалото, акъла ми се зе. Децата изреваха аууу, кой тоз чичко, бе маме, дето ни"й дошъл на гости, а жената захвана да ме милва страстно на чуждо, да вади месала с хляб, риби и сол, да точи винце.

Мани, туй го преживях, отписах го от харддиска и го забравих, но най-накрая станах и за резил. Зеха да ми хлопат и презервативите. Като капак на всичко, понеже смъкнах и към сто грама умствено, изкарах едни джебчийски курсове и почнах да крада. Веднъж, докато тараших едно дамско чанте в автобуса, вътре ми се изхлузи часовникът, та сега съм и материално зарар. Призори почнах да си гледкам палеца на крака легнал. Сакото увисна върху бившите ми плещи като нагънато около змия очиларка сетре.

Край, казах си, туй воистину вече е краят.

Откъм кьошетата на къщата ми започнаха да ми се явяват бели гущери, скорпиони, мравки, над главата ми пораснаха дебели клони, върху тях увиснаха въжета един пръст. Кви въжета, бе братко, каза джипито ми, тва е финалът, делириум тременс, разбийш, и взе да пише. Въжета, брато, казвам, едни такива новички, капронови, усукани, навити от сури мангали на кангали, намазани с бял сапун въжета. Дори вратовръзката ми заприлича на клуп за бесене. Край, братя, сестри и драги сънародници, казвам ви, ще се мре. Прощавайте, дребни дечица, и ти, вярна жено, аз може млад да загина.

И туй ако е Коледа… Кво всички са ревнали Коледа, та Коледа. Ква е тая Коледа, на мен направо ми причерня от глад. Да седна, както си знам, да гушна тавата с мусаката, да си я врътна под носа, да си вдъхна, а кеф ми да духна, дъхавата парица, да бодна с виличката препеченкото в крайчеца и да почна. Ммм-мм, вкусно. Хоп – къс месценце, боц – каба-картофче, скръц – чушчица семдесет и пет коня, ха сегинка и хлебец, мац в блажното, срук (мъжете знаят защо) – биричка три гълтока, ха наздраве, е тва е. Коледа било. Великден било, не знам кви си пости били. Знам му аз реда.

Пости. Айде де. Ще му дам аз едни пости на тоя, дето 2000 лета и зими ту ми се пръква в яслите, ту се възнася при тейко си. Тъй и не ми стана ясно на това небе кой кум, кой сват, кой баща, дядо, Свети Син, сродник, внук и Свети дух. И тоя Иисус няма ли си друга работа, все иди ми-дойди ми, като един асансьор търчи нагоре-надолу, кога спи, кога яде, и все мисли за мен. И кво толкова мисли, аз душа бера от глад, а той мисли. Не стига, че му гладуваме всички и му се топим като вощеници, не стига, че му се люлеем по улиците и му гледаме яйцата в халите, ами сега и велики пости.
Ми то пости звучи като гости. И като кости. Съвсем пък на драги гости манджа с кости или без кости бива ли, питам? Ама блажното било грехота. Грехота, ама храни! Тъй де. Ясно, че е грехота, кво, да мрем ли сега? Амма ха!

И тоя Иисус се роди. И ще го вознесем.
Можем да си умием ръцете.
Амин!