8 години от кървавата българска Коледа в Ирак

 

Когато преди 8 години в Коледната нощ елхата клюмна от трагичната вест за смъртта на българските войници в Кербала, Ирак, онемях. Не можех място да си намеря. Изпитах потрес, болка, погнуса, ужас и огромно разочарование, че точно на мен, на моите близки, приятели и на вас се беше паднала печалната участ да живеем, ако това въобще може да бъде наречено живот, на тези лошо стопанисвани от народните ни пастири 111 000 квадратни километра, наречени пак от тях “тази държава”.

Най-гнусното обаче в цялата безнадеждна ситуация беше, спомнете си, моля ви, че в България просто не беше останал никой – или почти никой от нашичките управници. Единият си грабнал министъра на войната и запрашил към Мадрид. Другият решил да му масажират снагата в Тайланд. Третият – да се качи високо в планината Рила, да вика ойларипи от нейните сияйни върхове и да съзерцава идат ли НАТО и ЕС. С кървави народни парици депутати от всички десени и разцветки ръшнаха бейски гезмета в Египет. Депутатки си заведоха щерките на гологъзия фестивал в Рио. Навсякъде по света. Само не и у нас. Само и само по-далече от тази ужасна страна, в която никой не оценява височайшите усилия на елита за просперитета и благоденствието на нацията.

На практика пилот в самолета нямаше, България беше оставена на студения северен вятър – и кьоравите в дипломатическите мисии у нас станаха телевизионни свидетели как журналистите търчат с камерите и микрофоните си като отчаяни маратонци подир луксозния мерцедес на министър Лидия Шулева, коя беше тая, та белким изкрънкат от нея що годе достоверна информация. Отпървом то не бяха ранени, много тежко ранени, изключително тежко ранени. После – изчакайте, ще ви се каже допълнително, ще има брифинг в отбранителното министерство. На брифинга разбрахме, че хората, нападнали нашите бойци в Кербала, са хора без ценности. Айде бе, само ние сме с ценности. В това време си ен ен и би би си редяха емисии за българската трагедия в Ирак, а тук, в България някакви заместници търчаха и си завръщаха коледните началства като избягали от часа на класния ученици, та само и само мъката да придобие представително лице.

И го видяхме. На другия ден. С готови фрази, с отрепетирали мъжествена суровост и отработена покруса лица. В това време в празнично застиналите Интернет-сайтове на българските вестници, по-точно в техните дискусионни форуми вреше и кипеше от гняв, мъка и недоумение какво прави българският войнишки ботуш в кървавите пясъци на далечен Ирак. Идваше ми да си грабна шапката и да изчезна някъде. Народът питаше, а получаваше откъслечни и студени като изстрели отговори – изборът е правилен, изборът е цивилизационен, щом светът така е поискал, така е трябвало, това са войници, част от световната битка с тероризма, народни герои, чиито образи вечно ще светят в народната памет и свяст.

И в така изоставената от управниците ни “празнична” България, не успях да предвидя единствено, че ще бъде обявен национален траур, а когато това стана факт, вече нямаше кого да питам – защо? Защо изобщо се стигна до национален траур, нали тогава, четири месеца по-рано, когато ги изпращаше, България ги изпрати на умиротворителна мисия, а не на заколение. Нали тогава нещата пред тези 500 български доброволци и пред народеца пред телевизорите бяха представени като една триумфална разходка под победоносните флагове на САЩ и НАТО?

Един процент от контингента ни в Ирак в черната за България Коледа вече беше на оня свят. Колко станаха осакатените? Питах се колко ли ще се върнат живи, ако бойците на ал Садр, помните го, нали, все пак изпълнят обещанието си и превърнат Кербала в кланица?

Ако цената за този процент беше един пробит долар, България трябваше да спре с безумните си жертви. И да отзове войниците си. Защото това са жертви, принесени в името на една ЛЪЖА. В Ирак не се водеше битка с тероризма, а течше война между суверенна държава и окупатори. В която война ни набутаха – изброявам ги, за да се помни! – 240-те ни народни пастири в парламента, предвождани от Георги Първанов, Симеон Втори Борисов Закс унд Кобург унд Гота, Соломон Паси, Николай Свинаров и престъпната им клика.

Светла им памет на тия български мъже - майор Георги Качорин, старши лейтенант Николай Саръев и офицерски кандидати Иван Инджов, Антон Петров и Свилен Киров от Първия пехотен батальон!

Вечна им памет! Този текст трябваше да бъде в някой от ежедневниците, защото колко са тези, които тук ще прочетат?

Знаеш ли колко ми пука за какво съм роден? Пощях само да припомня фактите.
Чу

Димитър Димитров И не само заради това за мен българия е вече с малка буква - управниците ни заличиха главната и кой знае кога ще си я възвърнем. А му казваме държава на нашия катун, щото така е възприето по света, но ние и държава вече нямаме..... Жална ни майка.

[quote=dim5805]Димитър Димитров И не само заради това за мен българия е вече с малка буква - управниците ни заличиха главната и кой знае кога ще си я възвърнем. А му казваме държава на нашия катун, щото така е възприето по света, но ние и държава вече нямаме..... Жална ни майка.[/quote
Да.
Който може, ще прочете.
Чу

А мълчанието днес ражда викове утре.

Валя

Да.
Чу

тогава. Помня всичко...

Добре е да помним.
Светла им памет на момчетата!
Чу

Да се помнят и героите, и негодниците!
За едните да жалим, другите да проклинаме.

Добре го рече, Черни глигане!
Чу

Една политическа порнография на гърба на черните забрадки на майките на тези достойни момчета.
Дано не се случва повече това за да не сме свидетели на нова, още по-идиотска гавра!

Дано, Христо!
Благодаря, че прочете.
Чу