Заоблиха ръбове всичките ми мисли по теб
и сега се промъкват съвсем неусетно…
Връщат се, после отиват незнайно къде –
изтъркаха, може би, двеста чифта подметки.

Бе гравирана във мечтите ми
като стих от шансон,
който бризът неуморно нашепва
в ъгъла на пространството…
Дишам тежко сега –
като вехт парижки акордеон,
който е забравил
нотите на песента си…

Защото…
Несвързано пак във простора кръжат
бегли усмивки, желания и пеперуди,
а в сянката на смокинята един уличен музикант
разгръща старата нотна тетрадка на юли...