... толкова съм самотен, че ми иде да ти вдигна иглу
от преспите на бялата ти рокля – и да ти кажа обичам те,
непоносими са ми ледените севери от мълчания помежду ни,
пролетите, които отминаха, не мога тъй повече да живея без теб,
измисли нещо дребничко, нещо – дори и фалшиво,
например – да ти хвана бяло зайче на белия сняг,
да те изчукам миг преди сблъсъка на приближаващите се контитенти,
изобщо разбираш ли колко искам да ти донеса книга от библиотеката,
да ти скъсам цвете, да ти простра бикините след прането,
да ти река колко си хубава на някой есенен хълм,
да ти вържа косите на снопче с кухненско ластиче,
да те люлна на люлката в парка и да ти слушам смешеца,
да те возя в метрото сред оглушели Гренландии от смартфони, айпади,
ужасяващи километри мрак – и да си ми светулка,
в която изборите ми на мъж се свеждат единствено –
да се срутя в неразрешимите зими помежду ни...

27 декемврий 2019 г.
гр. Варна, 21, 35 ч.