В забравени от лятото треви,
навярно към последния си хребет,
душата ми се учи да върви –
и нещичко си гука – светло бебе,

за миг ли спре, помахва ми с ръка,
и римичките мои си бърбори,
аз искам да я помня все така! –
тъй дълга беше нашата love story,

не иска стихчета да ѝ чета,
пък и да почна, няма да ме слуша –
тъй дълго с мен се тътри по света,
че съм ѝ втръснал сигурно до гуша,

и нека този грях ѝ е простен! –
когато литне в Райските предели,
щом почне да разказва някой ден
за мен торба със врели-некипели,

препъва се през дългите треви,
усмихва ми се в радостна омая...
Душата ми се учи да върви! –
от мен все по-далече – към Безкрая.

21 ноемврий 2019 г.
гр. Варна, 18, 00 ч.