... оставяй си една вратичка и за мен в невероятното си битие, 
да се промушвам като зимно котараче в твоя студен вход, 
от дъжд на вятър да се свивам на топка върху кетеното ти чердже,
откъде да знам, може пък да ти липсва треперещо навирено опашле 
или бяло мустаче нежност? – ние – истинските мъже, 
понякога сме добри – толкова сме добри, че и аз не мога да се позная –
направо съм ошкурено от дългите северни ветрове малко дървено човече 
сред брадясали три и половина милиарда ходещи чворести дънери, 
аз съм твоето щастливо физиологическо и енергийно несъответствие – 
може твоето Ин, твоето Ян – полъхчета при разминаването ни във Вечността,
нали няма да ме оставиш да зъзна – сам, гол и ничий, 
под мъгливите улични душове на неоновите лампи по булеварда? –
още мога да сгрея с дъховете си Северните сияния, падащи на развеяни дипли 
с твоето бавно перде – шепите ми са топли от огънчето на запалката, 
нося ти смачкания си сак с неизменните дънки „Levi Strauss & Co” 
с чифт чорапи в задния джоб, две ризи, избелели от слънцата, 
които не изпратихме с теб – приеми, че хилядолетия съм бил невидим, 
или измислен – има малка филологическа разлика, в която – 
ако протегнеш душа в необговорените докрай помежду ни пространства, 
ще видиш как слизам по безмълвните спирали на отлитащото от нас Време...

15 септемврий 2018 г. 
гр. Варна, 6, 30 ч.