... от дерето със кисели шипки, с жълта сламка в беззъби уста, 
край реката със златните рибки сурна чехли към мен есента – 
дъх пое, на тревата поседна, хвърли камъче в подмола тих, 
сякаш беше дошла за последно да ѝ вържа две панделки в стих,
сетне в грохналата резеда взе червени шалвари да свлича, 
и със боси пети под дъжда стъпка рохката дупка къртича,
и – доде мокра блузка суши, тихо чухалче в трънките чухна,
зайче, вирнало дълги уши, предпазливо нарече я: – Мухла! –

тя в шубрака след туй се смота и накъса две шепи къпини, 
дълъг вятър засвири с уста менует в си бемол – Бокерини, 
хлътнал в моята бавна река, аз замятах ръждясала кука,
тя край мене навири яка и след туй ми се тросна: – Наслука! – 
и със сладкото свое „Ап-чих!” татък шипките бодро заприпка,
помня само, че, май, улових? – тази есен и златната рибка, 
и след дългите птичи ята полетях – към Алжир и Египет! – 
тъй щастлив, че за миг есента поседя покрай мене на припек.

26 август 2018 г. 
гр. София, 9, 00 ч.