... навярно нейде спят кошути 
върху килимче от слана – 
докосна ли я, ще се срути 
убийствената тишина, 
пропуснал – може би, обяда 
край моя кухненски долап, 
Бог слиза – и в тревите сяда 
да хапне къшея ми хляб, 
в небето му не пеят птици, 
след миг ще почне да ръми, 
крадат си мравките трошици – 
и с тях потъват вдън земи, 
в нощта – със ласките си груби,
подир които ме боли, 
светулковите ми коруби 
премита вятърът с метли, 
печални, сънни, тъй безмълвни 
са есенните ми гори! – 
че почнат ли да падат мълнии, 
душата ми ще изгори,
а моето последно лято 
на хълмите склопи очи...

Поредна есен, във която 
бях снопче слънчеви лъчи.

29 октомврий 2017 г. 
гр. Варна, 19, 45 ч.