... Жената с дългите крака, о, даааа! – Жената с най-дългите крака, 
която мина край счупената моя Седма пейка в парка, през моя сън, 
ми образува гигантски Мариански падини и земетръсни Хималайски хребети – 
помежду тях се лутам – сам, гол и ничий като маор с тръстикова препаска, 
излъскал бойното си копие до блясъка на сребърните синодални прибори, 
с които Светоносците възкръсват сутрин – закусват сандвичи на тостер 
и триж прекръстват себорейната си гръд, чела, мустаци и бради 
пред светлия ми сън за курвата Мария Магдалина, 
а тя върви – и никого не гледа, или поне така изглежда отстрани, 
но аз не вярвам, зениците ѝ се въртят като избягали Сатурни около мен, 
кварталният сархошин с 5 кинта и изгризано моливче в задния си джоб – 
ако не мине, да си я рисувам! – съсредоточена, вглъбена, дори изглежда умна – 
като че ли по единадесет минути всяка сутрин чете Коелю на 72-а страница,
какво, че има мъничък проблем? – полата ѝ, ултрамарин ластикотин, се вдига,
защо не спре, да я придърпа със скришен жест в зашеметителното си движение –
и нейните раздвижените изящества порасват с още 7 сантиметра в този миг, 
трептят като багети върху изворни бърда, о, даааа! – бих предпочел 
хиляда гладни сомалийци да вдигат мраморния връх на пирамидите ми в Гиза, 
в които тъй не я мумифицирах за идещите полкове от векове, 
в които няма да ме има – а тя все тъй върви! – Жената с дългите крака, 
картечните откоси от нейните високи токчета коват със златни многоточия
началото и края на изкрещяните ми в стихове мълчания...

28 октомврий 2017 г. 
гр. Варна, 6, 30 ч.