... през вихърче от есенни листа, 
и шестдесет виелици загърбил, 
все още светло гледам на света – 
дори на старческите свои скърби, 
и – речено на птичия език, 
дано не го забравя до налете, 
ме пълни с обич всеки Божий миг! – 
дете да милна, да накъсам цвете, 
Жена ли стигна нейде насред път, 
да ѝ река: – Здравей, добра ти стига! – 
и радостите – нищо, че са кът, 
да събера във светлата си книга, 
доде вървя в сребристата роса 
и вятърът капелата ми клати, 
на мама гребенче да занеса 
и да разбъркам джибрите на тати, 
по изгрев пак в лицето ми денят 
да лисне три води от двете стомни...

И този – тъй красив и кратък, свят 
със снопче светлинка да ме запомни.

17 октомврий 2017 г. 
гр. Варна, 10, 30 ч.