За последните седем-осем години Валери Станков издаде и толкова стихосбирки ("Соленият връх на Бога", "Челен удар", "Стихове от кашона", "Треньор на пеперуди", "Автопортрет със светкавици", "Къща без икони", "Усмирителна риза за ближния", "Аз съм светлият мъж към безкрая"), „Обиск на пустините”. Явно сега той е във фазата на най-висок творчески летеж, обсебен някак, "наежен до бяло", "изпилен до крясък" – едно "кълбо от нерви". Думите са негови, те са тежки, драматични, вилнеещи, ексцентрични. Той така пише, всичките му книги са такива, отзвук са "от дъното", от непосредствено видяното, ставащото, преболяното, премисленото и преосмисленото.
Ако ще търсим обобщен образ–представа за актуален, неусмирен, воюващ и яростен съвременен поет, то няма друг по-категоричен, по-личен, по-истински в пренаселеното днес поетическо поле. Натоварен е сякаш с мисията да взривява съвести, да вие от болка за човека, да изговаря, нищи, изписва – разпалено, потно, изтощително – панелните си делници и общия наш брулещ ни живот. От което – както потресен изрича – се усеща "вампирясал, с душа на обесен". Постоянно, като из клокочещ вулкан, този поет изригва лавинообразните си стихове, нижейки ги "на индианска връв". Поезията му ни повлича като порой, дави ни с апокалиптични почти асоциации към всичко, което натвори и стовари върху ни както близкото противоречиво и стерилно някак минало, така и кръстопътното, разпътното и сломяващо настояще: срив на идеали и ценности; бедност, отчуждаване, опростачване и цинизъм; наркомания, убийства и самоубийства; безпаметно политизиране, отродяване, емиграция; вървеж срещу природа и Божии наредби. Всичко това у Станков – нанесено като графити, като приписки, като забодени заглавия, като предупредителни знаци и изписано като че действително "с мастило от сепия". Всичко това – заснето в грос, с превъзбуда и постоянно акцентувано, натрупващо се върху ни.
Такава – на един принуден негативизъм насрещу избраността на поета да вае лирика, да сее мечти, да ни дърпа нагоре, към високото – е нагласата (и прокобата) на поета Валери Станков. Нищо от това, което ни изповядва, показва, припомня, внушава не е измислица, брътвеж. Родено е в него, влязло е в окото му, ранило го е вследствие на "челен удар". Просто при него то само е неимоверно уедрено, постоянно, всепокриващо, поставящо – и него самия, и нас – на един своего рода електрически стол, под гилотина, на Христов кръст. Сигурно, за да ни обърне, Божем, с лице към човешкото ни предназначение на съзидатели и добротворци, на граждани и родолюбци, на майки и бащи.
Следователно, колкото и да е В. Станков грубоват, навъсен, гневен, изтерзан, потънал до гуша в мътилките и аномалиите на текущото, той всъщност дълбоко, потулено в себе си е раним, състрадаващ, романтичен, кътащ като в стъклен съд обичта си. В сравнително малко на брой стихотворения обаче издава той това свое пленичество на красотата и нежността, открива разболяващата го състрадателност към хората, подтискайки желанието си "да пусне сълза", "да вдигне душата си" нагоре, признавайки, че е страдал "цял живот със сърце(то) на ударено с прашка врабче". А истинската му, човешката му същност е тъкмо такава. И ако поезията му е друга –основно мрачна, натуралистична, нервна, силно критична и дрезгаво просвирена – то е защото, нека повторим, се е обрекъл да воюва, да противоборства, да разголва и "разстрелва" чрез гръмовержията на словото. Чрез една "обратна" естетика – като рицар на правдата и честта, като съдник и обвинител на своето време – В. Станков разкъсва глазурата на катадневието, сваля грима му, отчаяно противостои. Този поет постоянно задава въпроси, внушава ни да трошим страхове, бездушие, съображения, вади ни "извън кашона", иска ни изправени, излетели над маргиналията, почти богоравни, разповили души и дали си въздух.
Поет на потресението, на отривистия жест, на катарзиса, В. Станков тръгва винаги от себе си, от "Аз"-а и откликва като прогорен. Неслучайно той толкова често пише за самата поезия, размисля върху попрището и призванието си, върху труда и илюзиите си. И не случайно отронва "всеки стих ме боли", не случайно с въздишка заявява: "Чета в несвяст горчивите си книги/ в тях няма синева, в тях диша мъст."
В. Станков често "диалогизира" с Бога. Той е ту "богохулен" ("Бог – един фатмак разжалван"), ту го приземява като събеседник, като близък довереник, ту ничком го моли винаги (и след края, след смъртта) да го връща на белия свят – въпреки всичко драгоценен, добър, скъп ни, свой и единствен. Защото в този свят е залагал, потребил и оставил всичко от себе си, оставил е синовете си, оставил е младост, любов, равносметки, творчество, спомен за родители, болка за отечеството и света. Това, последното, у В. Станков не е заявено патриотарски, с апломб, въпреки употребяваните тъмни и прорязващи думи, когато подхваща тази тема. А с вътрешна разтерзаност, с палещи несъгласия относно сегашната орис и състояние на людете и страната ни. (Нека си припомним популярното негово стихотворение "Бръснарница "България" от „Соления връх на Бога” или "Балада за портиера на хотела" от стихосбирката "Къща без икони".)
Валери-Станковите фантазни реяния, втурвания, възкачвания и пренасания са като че безгранични. Той шества свободно, възнася се като безплътен из библейската и човешката история, из далечни и екзотични страни със страстта на юноша, грабнат от приключенските романи и магията на въртящия се глобус. Рее се духом, виртуално, засилен поетически над моря и океани, над далечни острови и шеметни върхове, нахлува във вселенските бездни, крачи по Млечния път, лети към звездите, към ада и рая. Не са препятствие за неговото лумнало въображение Чомолунгма и Аляска, Огнена земя и Сао Томе и Принсипи. И със замах привиква ту Христовите апостоли, ту легендарните момчета от "Бийтълс". Ту ни отнася към картините на Рубенс, ту към паметта за непокорния Бенковски. Ту "сваля" Луната, вграждайки я в "жълта(та) зеница на пес", ту ни препраща към златната рибка от приказките. Ту със сълза напомня за родния идеал "От Дунав до Егея бял", ту смирено се стреми към грейката на "Господнята обич".
Пак от обич и преданост към нетленното слово, към поезията – често в стиховете му валят слюдени отломки, цветен прашец и кървави капки от любими стихове на големи наши поети, от съкровени песни, от фолклорно-битови напеви и знамения, от посланията на пророци, просветители и борци. За да свърне после и към грубата проза, към цитати от гнойниците и парадоксите на старата и нова партийно-конгресна фразеология, от политическите и сензационни хроники, от ядните графити по стени и подлези – сега пък като живо и жилещо словоизражение на богунемилото наше житие-битие.
Може би затова В. Станков, мъж и поет на върха на силите си, така често се самоукорява в стиховете си като недостоен, недоизпълнил повинения, недораздал се, пропилял своите и мечтите на ближните си. Вероятно и заради това толкова често говори за края си, за смъртта, "заземявайки", "опитомявайки" я някак като спътница, като сътрапезница, като посетителка на мисли и сънища, като отрезвител.
Песни и признания, спасени, изтръгнати от мрака, изведени над хлебния, загрижен и горчив делник, са тия стихотворения, които В. Станков е отредил на жената – реална и въображаема, любима или съпруга, момчешка мечта, далечен или късен любовен спомен в залезната и поуморена мъжка възраст. Разхвърляни са тези стихове като бисери и въздишки из всичките му стихосбирки, най-гъсто – в "Усмирителна риза за ближния". Някъде, обръщайки се към нея – непосочена конкретно, "неидентифицирана", "виртуална" – сам допуска: "Сигурно съм те измислил." Спрямо нея той изповядва тежка вина: за духовните и физическите си скиталчества, за честите си увлечения и грехове, за малкото, което й е дал, за творческия си егоизъм, за това, че е пропуснал да й докаже обичта си. Из конкретността на смесени и сложни чувства, на преживяно или родено поетически, на онаследена поклонност към жената-майка и човешката ни белязаност да обичаме и се отдаваме – В. Станков изписва безплътния почти, "бягащ", мяркащ се неин образ. Изчистен някак от налепите на битието, от чернилката на собствената му поезия, от недобрия му мъжки живот, този образ е "извикан" да осветлява "от обратната страна" книгите му, да къса проточената в тях "бикфордова връв" към барута на сърцето и думите, облагородява ги, като вади, чисти и него самия от налитащите го съмнения и главоблъсканици.
И му дава в крайна сметка увереността да отчете и каже твърдо:
„А каквото написах, на стената го писах със кръв.
С много българска кръв.Да живее. Отвъд - и до края.”
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Б. а. Приятелят ми го няма, но думите му останаха. Благодаря за обичта, с която големият литератор Димитър Танев ми четеше стиховете.
29 април 2017 г.,
гр. Варна, 21, 55 ч.
"Валери-Станковите фантазни реяния, втурвания, възкачвания и пренасЯния са като че безгранични. Той шества свободно, възнася се като безплътен из библейската и човешката история, из далечни и екзотични страни със страстта на юноша, грабнат от приключенските романи и магията на въртящия се глобус. Рее се духом, виртуално, засилен поетически над моря и океани, над далечни острови и шеметни върхове, нахлува във вселенските бездни, крачи по Млечния път, лети към звездите, към ада и рая. Не са препятствие за неговото лумнало въображение..."
"Валери-Станковите фантазни реяния, втурвания, възкачвания и пренасЯния са като че безгранични. Той шества свободно, възнася се като безплътен из библейската и човешката история, из далечни и екзотични страни със страстта на юноша, грабнат от приключенските романи и магията на въртящия се глобус. Рее се духом, виртуално, засилен поетически над моря и океани, над далечни острови и шеметни върхове, нахлува във вселенските бездни, крачи по Млечния път, лети към звездите, към ада и рая. Не са препятствие за неговото лумнало въображение..."
Когато си отидат твърде рано, старите приятели адски много ми липсват, Ведрина.
Лека му пръст на Гения Димитър Танев!...
Чу
Няма как да се случи.
Некадърниците още приживе са обречени на мълчание, забрава и пустота!
Чу
Той беше поет в прозите си, Валюше.
Чу
Блестящ прочит!
Чу
Оооо... сакън, издателство "Лю-лю-лю" печатат само цветенца на тоалетна хартия.
Чу
Издателство, което скубе пари от скучаещи домакини и ялови бездетки, решили, че литературата им е попрището жизнено в средата между краката.
Това е все едно ебане оn-line.
И нищо друго.
Чу
Неделни поздрави от мрачния Балкан.
22/7
Неделни поздрави от мрачния Балкан.
22/7
Добре си дошъл в Калофер!
И на г-н Танев не му е било леко да напише този текст...
Иди утре на пощата, Чичо Пепи?
Там имаш една тройна радост, която те чака.
Чу
Извинявай за отклонението от сериозната тема за твоето творчество. Ако аз бях литературен критик, бих търсил въздействието на творбите ти от емоционална гледна точка, как ни вдъхваш кураж за живот и добро настроение всяка сутрин...
22/7
Извинявай за отклонението от сериозната тема за твоето творчество. Ако аз бях литературен критик, бих търсил въздействието на творбите ти от емоционална гледна точка, как ни вдъхваш кураж за живот и добро настроение всяка сутрин...
22/7
Причината я знам, Чичо Пепи... хубавата панагюрчанка, дето те е посрещнала с хляб и сол, нали? :-)))))))
Простено ти е, девойчиците още са наши!
Лека вечер!
Чу
Дълбок човек беше Д. Танев, ще си го нося в душата, доде съм жив.
Благодаря, Илиана.
Чу
Ако ти не беше това,което си,нямаше да съществуват всички твои стихове.Имам любими,но всичките са прекрасни,Чу,защото много силно докосват.
Дълго се чудех дали да напиша,че те виждам в малко по-различен аспект,но авторът на рецензията е стар твой приятел и те е познавал в цялата ти многопластовост.За мен,дори когато стиховете са ти тъмни,ти си най-светъл и непримирим борец с действителността,която трябва трябва да се изгази и облагороди.
Ти си любящ човек,с безкрайно, голямо сърце и разбиране.Ти си Рицар с перо. :)
Оф, я стига,съм сантименталничила. :))))
Ако ти не беше това,което си,нямаше да съществуват всички твои стихове.Имам любими,но всичките са прекрасни,Чу,защото много силно докосват.
Дълго се чудех дали да напиша,че те виждам в малко по-различен аспект,но авторът на рецензията е стар твой приятел и те е познавал в цялата ти многопластовост.За мен,дори когато стиховете са ти тъмни,ти си най-светъл и непримирим борец с действителността,която трябва трябва да се изгази и облагороди.
Ти си любящ човек,с безкрайно, голямо сърце и разбиране.Ти си Рицар с перо. :)
Оф, я стига,съм сантименталничила. :))))
Благотадя ти, seasonofthewitch!
До нови срещи!
Чу
Харесвам хората, които вярват и се доверяват на чувствата си.
Те не лъжат.
Благодаря.
Чу
Ще те черпя на Седмата пейка! :-)))
Чу
