... когато призори светът 
отвори светлите си двери, 
ми пожелайте: – Прав ти път, 
и да се върнеш пак, Валерий! – 
сред бели облаци – чарда, 
доде и аз се омъглея, 
ще вея чорлава брада – 
да ми я реше ветровеят, 
отвъд смълчаната гора, 
щом пейне птица улулица 
в торбето си ще набера 
две шепи бабина душица, 
на мравката ще сторя път – 
и тя е като мене – пътник, 
преди ей там! – на онзи рът, 
прощален залез да ни глътне, 
тъй както вълк преваля хълм, 
ще хлътна в късните ви доби – 
човек за обич е дошъл, 
и тръгва си, проводен с обич, 
вървя с отворени очи 
и с ококорена душица...

По всичко, Боже, си личи! – 
човек възкръсва като птица.