... така не съм усетил, ни разбрал 
как младостта ми нейде се изгуби – 
едно момиче в крайния квартал, 
светулчица – във есенни коруби, 
авлига! – из пламтящи синеви, 
поела по небесните си друми – 
все по-далеч, към другиго върви, 
не сяда и на масата срещу ми, 
не пия вече четири по сто, 
в килера скрит от строгите съпруги, 
и с клонката дафиново листо 
усуква тя венците си за други, 
хвърчи с ветреца – литнало цветче, 
пух от глухарче в бухнали поляни, 
и аз отдавна спрях да съм момче, 
и тя у тях престана да ме кани, 
подписахме сепаративен мир! – 
тя ме наметна с дрехата ми връхна...

Добре, че всичко свърши най-подир, 
от лудости и аз да си отдъхна.