... каквото и да помня, то е сън, 
аз миналото свое го преминах – 
направо овършах го като с трън,
с метлата го насметох под килима,
добре, че спят досадните мухи, 
та смогнах да опазя бяло цвете, 
останаха две шепички трохи – 
и тях да ги раздам на ветровете, 
аз нажежавах смислите до вик! – 
и ги изписах с черното на бяло, 
в тях всички ние бяхме само миг, 
в прекрасното усещане за цялост, 
неподредил живота си докрай, 
за всекиго във своя стих подреждах – 
за гладния край фурната – кравай, 
за милия окаяник – надежда, 
по пътя за отвъд, застлан с чакъл, 
не ще тая към никого обида...

И – със каквото Божем съм дошъл,
с това от този свят ще си отида.