... когато вятър фуги и токати 
нагъне ми в ръждивия олук, 
от устната хармоничка на тати 
се мъча да изтръгна някой звук.

Една такава – мъничка и топла, 
с отчекнат – и слепен отляво, връх – 
в хармоничката сякаш Бог изопна 
на тати предпоследния му дъх.

А върху мене капят от корниза 
безмълвните сълзи на моя род. 
Натягам дъх – и нищо не излиза! – 
и дишам като грохнал кашалот.

А бях си купил наръч нотописи, 
пропях дори и псалми на иврит, 
съседката ми снощи рече: – Ти си 
изтъкнат музикален инвалид!

Добър е Бог! – съвсем не е тъй стиснат. 
И е постигнал крайната си цел – 
което щедро някому е плиснал, 
от другиго безстрастно е отнел.

Щом хлътна в по-добрите необяти – 
из родовия троскот и пелин, 
аз устната хармоничка на тати 
ще завещая с кеф на своя син!