Щом тати вечер прочката залости
и в каничката сипе си мерло, 
аз кротко влизам в стаята за гости 
и сядам във дълбокото кресло,
а залезът търкаля върху хълма 
валма – пламтящи в Нищото, платна, 
а къщата с безмълвия е пълна 
и звукове от други времена,
като че ли дочух гласа на баба, 
и дядовата кашлица дочух, 
каква е радостта – да дъвча хляба,
щом хлябът няма минало и дух? – 
стените с пожълтелите портрети 
без жал ще ме затрупат някой ден, 
а мама ще повтори и потрети 
сармичките с оризец – пай за мен, 
над мен по Рихтер лампата се клати 
и псето в двора пак ме гледа зло...

А тази нощ реших да пийна с тати 
една вълшебна каничка мерло!