... и щом наметнат първите слани 
в дъбравите ми сребърни савани, 
и аз ще хлътна в зимните си дни – 
пешак, нарамил родните Балкани, 
с огромните си денкове печал, 
натресена, дори под наем взета – 
да плачеш ли? – не ти достига жал,
да я възпееш? – то умря поета, 
от черните стрелци на Искандер, 
през лагерите в Ловеч, в Голи Оток, 
кошмарът тук остава все тъй чер! – 
на тия зли вулкани от жестокост, 
земя отдавна никой не яде, 
но тук камата нивга не ръждясва, 
и парвенюто властва – бейзаде! – 
и неговата свита е опасна, 
ще си потъвам в мировата скръб, 
изсипана в тонажи от романи, 
с флигорните на Брегович на гръб,
обесен с финтифлюшките на Яни, 
и в моя сън Вангелис ще звъни, 
дайре ли на бунището изрови?...

Когато стегнат първите слани
поляните със сребърни окови.