... белите брезички пожълтяха, 
от корниза свлече се дъжда 
в тихата ми лястовича стряха 
с трите ми напуснати гнезда, 
сурка се денят и се тътрузи – 
жълт болник, дошъл за аспирин, 
а морето ври като джакузи 
и вълната свлича кринолин, 
сякаш тежка бомба изтърбуши 
парка с пожълтелите листа, 
и афиш на Видинлиев Руши 
ми пърпори с вятъра в нощта, 
имаше ли, нямаше ли лято? – 
не успях до днес да разбера, 
и – добре, че Музата Ерато 
ме търпи – и с мен е тъй добра, 
Варна все така е крайна гара, 
чакаме ви с нея – в унес тих...

С нейната издъхнала китара, 
с моя недописан летен стих.