... уж е живот, а все го няма –
по-точно, ми обръща гръб.
И ми повтаря вечер мама:
– Ех, сине, толкова си тъп!
И със кенарената кърпа
потулва погледа си тих.
Каквото надробих, го сърбам –
на самотите си жених.
Пилях доверия – и гаснех
под рой измислени слънца.
И сам се насадих – нещастник,
да мътя пачите яйца.
Върху жена и дом и челяд
стоварих черното небе.
И – ако утре ме застрелят,
мен кой ли ще ме погребе?
Бях роб на светлите си думи.
И господар на небеса,
в които рани от куршуми
церих със капчици роса.
В престилката си мама плаче
с неартистично „ох” и „ах”.
Да, сигурно съм тъп, обаче
сам пътищата си избрах.
А те къде ме водят – зная.
Ще стигна някой ден и там...

Аз – който не живях във Рая,
поне на стих ще ви го дам.

 

"Каквото надробих, го сърбам..."

И аз съм тъй... И колкото повече се мъча да компенсирам грешките, повече затъвам.
И все пак, още се търкаляме, Валери, по белия свят! Не помня как завършва приказката за бабината питка, но все още не сме изядени, нали?

Поздрави от прохладните сенки на Балкана!
От време на време си спомням как мирише пясъка на плажа и чувам вълните...
П и е р

Блазе ти за прохладата в Балкана!
Аз тук се пържа на 37 градуса, пия трета бира и се мъча с мачовете по телевизията! :-)))
Чу