... тая нощ ще сънувам статуите на Великденските острови, 
които изпращат залезите със самочувствието на първооткриватели на светлината,
сигурно така се приспиват японците, приватизирали всички сезонни слънца,
тъпа ми е Вселената с ограничените си въжделения –
можел е Господ да помисли повече върху Безкрайността,
ние никога не изчезваме, приковани върху Южния кръст,
по Млечния път се търкалят буретата с барут на нашите красиви болки,
толкова съм вкаменен и толкова вече съм стар,
че ми е все едно кой ще ми дойде на вечеря – и какво ще ми поиска,
сигурно ще имам за него дори лоена свещичка – да си светне,
когато реши да прочете последните ми поеми, докато спя,
тъпи са – упражнения по другост в мисленето на мъж,
чиито панталони бяха винаги закопчани до скъсване,
все си представях, че хоризонтът е цип – и слънцето сутрин го цепва,
че да се разлистят лотосите на жените,
остарях да чакам капката в техните венчелистчета...